Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Ама наистина ли?… Слушай, синко, ако искаш да ти повярвам, налага се да го докажеш…

— Как да го докажа?

— Ще ти кажа — рече девата-основателка решително. — Ще направиш ли едно нещо?

— Какво е то?

— Ще дойдеш ли с мен в „Сан Хинес“?

— Идвам.

Той стана, за да дръпне звънеца.

— Трябва да видя, за да го повярвам — рече Гилермина и очите й искряха от радост. — Чакай, аз ще извикам Томас. Бедното момче, сигурно още не се е събудило.

— Мисля, че да… Том!

— Аз ще ти приготвя чай. Хайде, обличай се.

Това сутрешно излизане я изпълваше с радост, тъй като нарушаваше досадното еднообразие на съществуването й.

— Наистина ще дойда в църквата — бе го обзела трескава готовност. — Ще изслушам толкова меси, колкото поискаш, и ще се моля с теб… Кажи ми Хасинта ходи ли по това време в „Сан Хинес?“

— Не толкова рано, човече. Малко по-късно, обикновено с Барбара.

— Радвам се тогава, че ще бъдем първите, най-подранилите, най-нетърпеливите да изпълним дълга си и да се причестим… Том!

Англичанинът влезе и след малко, когато господарят му се беше вече облякъл, донесе чая. Гилермина му сервира закуската с думите:

— Наметни се хубаво, утрините са хладни. Не бива да започнеш новия си живот с някоя пневмония.

— По-добре… Уверих се, че най-голямата безсмислица е да живееш — отвърна той, докато слизаха по стълбите. — Защо живее човек? За да страда. Сравнително добре я кара нещастникът с крака. Защото не изпитва болки. Върви с крака си напред, все едно, че е нещо красиво и на хората им се иска да го гледат.

— Много мизерия има — забеляза дамата, подхващайки от друг ъгъл темата, — а ние, които имаме какво да ядем, се оплакваме без причина. Колкото повече страдаме тук, толкова повече ще се наслаждаваме там.

Мизантропът не отвърна нищо. Бе все тъй замислен.

— Куцият просяк ще отиде направо в рая заедно с патерицата си, а мнозина от богатите, които се разкарват с карети, ще идат кротко да се разхождат с тях из ада. Моля бог да ми даде най-отвратителната болест, но не ме чува. Винаги все тъй здрава. Търпение: всеки път той ни дава това, което заслужаваме.

Морено и сега не отвърна нищо. Влязоха в „Сан Хинес“ и Гилермина се отправи към параклиса на самотата, където тъкмо почваше първата меса. Докато траеше, изтъкнатата дама забеляза без да отклонява вниманието си от службата, че племенникът й, който стоеше зад нея, изпълнява всички изисквания на ритуала като истински благочестивец, коленичеше и се изправяше, когато бе необходимо. На втората меса обаче й се видя разсеян и неспокоен. Започна да се разхожда из църквата и да разглежда олтарите и скулптурите, сякаш се намираше в музей. Това не й се понрави, почувствува такова неудобство, че не посмя да се причести, защото духът й не бе напълно чист и ведър. На четвъртата меса вече, освен че се разсейваше, господинът пречеше на вярващите, като минаваше пред олтарите, където се отслужваше литургия, без да се сети да коленичи или да се поклони. „Ще трябва да му кажа да си върви — помисли си светицата, — това не е поведение за църква.“

Морено наблюдаваше една лежаща скулптура, поставена в луксозна урна от стъкло, когато чу до себе си шепот:

— Красиво нещо, нали? Това е Христос, когото носим на процесиите на светото погребение.

Обърна се и видя Еступиня, нахлупил до ушите си черна островърха шапка и сочещ фигурата с жест на чичероне.

— Саванът е от фино холандско платно, избродираха го госпожите Микаелас, а е подарък от доня Барбара. Превъзходна скулптура… и е подвижна, слагаме я на кръста и я сваляме според случая.

Понеже господинът не отвърна нищо, Пласидо се отдалечи, мърморейки молитви. Седна на една скамейка и от този миг нататък, без да спре да се моли, не свали очи от господин Морено, като се чудеше на присъствието му в енорийската църква. „Само това ми оставаше да видя — рече си той, — дон Мануел тук… Той, който не вярва! Сигурно му харесват красивите изображения… Оттам почнах и аз.“

На излизане основателката сгълча племенника си:

— Но, синко, с твоите разходки из църквата смути молитвите ми. Очаквах да се измориш.

— Като за първи ден от курса, лельо, не можеш да се оплачеш. Важното е да се започне. Вече чух една литургийка. Какво се надяваше? Да бъда като теб? Уверявам те, че опитът ме задоволи. Прекарах известно време много приятно, в пълно спокойствие и това ми се отрази много добре. Оплакваш се, че се разхождах из църквата? Когато на човек му предстои нов живот, интересно му е да опознава нещата… Исках да разгледам хубаво скулптурите. Повярвай ми: ако останех в Мадрид, щях да се сприятеля с всички тях. Харесва ми, че са толкова красиви с блестящите си одежди и втренчените в една точка погледи. Сякаш виждат нещо, което още не се е появило. Когато ги гледаме, имаме чувството, че наистина ще ни утешат, ако ги помолим. Разбирам мистицизма, ясен ми е… Ех! Ако останех тук…