Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Така се развълнува, че трябваше да стане и да почне да се разхожда. „Ама че забавно нещо е тоя свят. Аз съм нещастен, тя е нещастна, защото мъжът й е слепец и не знае каква скъпоценност притежава. От тия две нещастия бихме могли да съградим едно щастие, ако светът не беше такъв: робство на робствата и само робство… Сякаш пак я виждам, когато й го казах… Какъв прелестен смях, какво самообладание, какъв възхитителен отговор. Залепи ме за стената. Така ме залепи, че не смея да го повторя и когато се наканя да й кажа нещо — хайде, храбрецо! — казвам тъкмо обратното. Не ми го побира главата как може да оглушее така човек. Ах, господи! Ако умра и се окаже, че мисълта живее отвъд смъртта, ще виждам във вечността това мило личице с ангелско изражение, тези ясни и усмихнати очи, тази тъмна коса с бели кичури, които я правят тъй миловидна… тази уста, която се отваря само за да ме заболи душата. Бедният ангел! Естествената й страст и майчинството, неутолена жажда, огромна мъка. Тази страст се вселява в мен и ме изгаря; аз също искам да имам дете, аз също. Сякаш я виждам. Тук е, в пределите на живота, гледа ме и казва да й го занеса и остава само… да го занеса. Ще дойде, ако тя поиска. Сигурен съм, че ще дойде. Тая мисъл се е забила ей тук. И аз й казвам: «Заради едно дете си заслужава да се изгуби добродетелността… Ах, да нямаш смелост да й го кажеш!… Но как? Не съществува думата, с която можеш да й го кажеш.»“

Усети такова сърцебиене, че трябваше да седне. Задушаваше се. Чувствуваше в сърдечната област или близо до нея, по към центъра, тежките и глухи удари на кръвта. Сякаш някой ковач удряше с чук до самото му сърце, закалявайки току-що извадено от огъня парче желязо.

„Ужасно е. Ако се пръсне, да се пръска изведнъж… Жалко за мен… Ако ме обичаше, сърцето ми щеше да се излекува; като че ли не е болно, ами страда от нетърпение… безпокойство… Какво ли съм сторил, че съм толкова нещастен? Сега си давам сметка, че никога не съм се забавлявал. Всичките ми приключения са били бягащи подир скуката желания. А хората вярват, че съм живял щастливо, че съм болен от пресищане с наслади. Глупаци!“

Без да знае как и защо, някои впечатления от тоя ден се появиха отново в съзнанието му. Най-дълго остана това: сутринта, като навлезе в Ретиро, по петите му тръгнал един от тия отвратителни бедняци, които имат навика да просят в покрайнините на града и понякога те гонят чак до центъра. Беше мъж, покрит с дрипи, който се придвижваше на един крак с помощта на патерици; другият му крак представляваше отвратителен крайник, подут и целият в рани, увиснал, сух, безформен и кървавочервен. Показваше го, за да предизвика състрадание. За него кракът беше средство за живот, чифликът му, занаятът, това, което е китарата или цигулката за просяците-музиканти. Подобни зрелища възмущаваха Морено и когато го обсаждаха тия жертви на човешката мизерия, той трепереше от гняв. Щом се извърнеше, за да не го гледа, проклетникът правеше бързо и ловко движение с патерицата и от ново заставаше пред него, показвайки крака си. Скучаещият господин губеше желание да му даде милостиня, но накрая му даде, за да се спаси от това ужасяващо преследване. Отдалечи се от просяка с проклятия: „Това не е страна, това не е столица, тук няма цивилизация! Как ми се иска да мина Пиренеите!“

И ето че тая нощ нещастният паралитик му се яви така ясно, че кажи-речи повярва, че го вижда в спалнята си. В един момент халюцинацията му се стори толкова реална, че се повдигна и грабна една книга от близкия стол… „Слушай, ако не се махнеш с прогнилия си крак…“ След това главата му се отпусна отново на канапето и той затисна с ръка очите си. „Нещастникът трябва да си вади хляба по някакъв начин. Не той е виновен, че в тая проклета земя няма благотворителни организации. Ако го срещна утре, ще му дам едно дуро… Като нищо ще му дам… Каква завист само ще обземе леля ми Гилермина! Да се обърнем сега към стената и да видим дали мога да дремна малко. Така, ще затворя очи. Не, по-добре е да ги отворя и да си представя, че искам да се разсъня. Това, което ти се иска, никога не се сбъдва. Хайде, да си представим, че правя усилие да не заспя. И защо искам да спя? По-добре е да си буден и да си мислиш за разни неща. Сините и зелените ивици на тапетите се прекъсват на разстояние от двайсет и пет сантиметра, не, двайсет. Сивото цвете прелива в синьото. Красива рисунка. Как ли е хрумнала на тоя, който я е измислил? А тук има петънце… Мисля, че ако се вгледам в светлината, по-бързо ще заспя. Пак да се обърнем.“