Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Слугата съобщи, че обедът е сервиран.

— Веднага идваме — каза болният, като хвана братовчед си под ръка. — Чакай малко, искам да те питам нещо.

Спряха за мъничко в стаята и дон Мануел запита своя братовчед с много сериозно изражение на лицето:

— Този път без шеги. В състоянието, в което се намирам, добро или лошо, при сегашното ми състояние, чуй ме добре, така както съм сега, мога ли да имам деца?

Морено-Рубио избухна в смях.

— Човече, не казвам, че не можеш. Би могъл да имаш цяло училище хлапета.

— Искам да кажа… но ми отговори сериозно… Искам да кажа, дали така както съм с разстроена система…

— Тъй мисля, за можене…

— Казвам ти го, защото ако е така, бих се решил да приема това, което ми предлагаш, уединението, да се откажа от навиците си и тъй нататък…

— Слушай, наивнико, не се грижи за увеличението на рода. Колкото по-малко човешки същества се раждат, толкова по-добре. За какво е тоя живот.

— Мисля същото. Но на мен би ми било приятно да съм сигурен, че… Това е само пример за всеки случай. Не мисли, че ми се струва лош твоят план за въздържателен живот. Ще го възприема, да, господине, но когато му дойде времето.

— Братовчеде — каза му другият, като го гледаше лукаво, — ако искаш да имаш деца, да си мислил по-рано.

— Не, глупако, не че ги искам, изобщо не ми трябват на мене хлапетии. Питам те по принцип. Стига ми да съзнавам, че съм годен… Любопитство на болен.

— Е, идвате ли? — показа се на вратата сестрата на Морено-Исла.

— Стига с това бързане. Идваме. При тоя апетит, който има човек…

— Но аз имам, дявол да го вземе — рече лекарят.

Следобед Морено се качи в колата си и до седем часа бе на посещения. Вечеря у Санта Крус и им се видя мрачен, необикновено разсеян и толкова безразличен към всичко, че дори не защищаваше с жар чуждестранните си принципи и вкусове, когато Барбарита, за да разсее меланхолията му, повдигаше някой интересен спорен въпрос по тая тема. Все пак каза това-онова, което оживи вялия разговор тази вечер.

— Знаете ли кое е едно от нещата, които най-много ми тежат в Испания? Навикът на слугините да пеят, докато работят. Би било естествено да бъда избавен от това мъчение у дома си. Но не, бога ми. Леля ми Гилермина има едно слугинче, чиято уста струва колкото две трупи улични музиканти. Няма смисъл да я караш да млъкне. В продължение на десет минути се подчинява и изведнъж пак почва с Господин кмете . Казва, че забравила. Вярвайте ми, бих й строшил главата.

— Искаш да ти повярвам, че в чужбина… Но, Маноло…

— А, не, госпожо. Бъдете сигурна, че ако в Лондон една слугиня си позволи да пее, веднага ще я изритат на улицата. И през ум не им минава такава глупост.

— Вярвам го. Толкова са скучни.

— Работата е там, че тая безделническа раса, която не знае цената на времето, не знае цената и на тишината. Не ще успеете да набиете в главата на тия хора, че оня, който надува гърло, когато аз пиша, когато мисля или когато спя, ме ограбва. Това е липса на цивилизация. Да посегнеш на чуждата тишина е все едно да вземеш някому монета от джоба.

Думите му създаваха настроение и тоя път се смяха повече, за да повдигнат духа му. Хуан го покани да отидат в Кралския театър, но той отказа. В къщата имаше много малко хора: Гилермина в своя ъгъл, дон Валериано Руис Очоа и Барбарита II. На Барбарита I й бе хрумнала лудата идея да ожени Морено за тази своя племенница, която беше много хубава, и когато съобщи за намеренията си на Хасинта, тя ги окачестви като най-безразсъдното нещо, което човек може да измисли.

— Но, мамо, сестра ми е само на осемнадесет години, а Морено наближава петдесетте и освен това е болен!

— Вярно е, че има разлика във възрастта — отвърна със смях госпожата, — но той е отлична партия. Карай си с твоите задръжки и ще видиш как на сестра ти ще се падне някой подпоручик, току-що произведен офицер или друг подобен късмет. Тоя човек е един много богат добряк и страда единствено от скука, ергенска самота, или както казват англичаните сплин . Ожени го и ще се подмлади с десет години.

Хасинта не се съгласяваше, а що се отнася до болестта, мнението й беше съвсем различно от това на свекървата. По-късно вечерта реши да му отправи строго мъмрене. Бяха в кабинета, настрана от двете групи играчи на тресильо (дон Балдомеро, Руис Очоа, жена му, Пепе Саманиего и други). Морено бе седнал срещу Барбарита II и сестра й и в началото на създалото се положение си казваше наум: „Мисля, че ако девойчето го нямаше, щях да й кажа нещо. Това момиченце ме дразни с невинността си и красивото си лице. Струва ми се, че я слага до себе си като щит против мен… Това е предопределение: в малкото случаи, когато я улавям сама, не постигам никакъв напредък. Ако кажа някоя деликатна недомлъвка, прави се, че не разбира. Избягва да останем насаме, а сега постоянно влачи със себе си това ангелско чучело, сестра си, за да ме плаши.“