Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

След като постояха известно време с новодошлите, смеейки се на остроумията на доня Дездемона, Аурора и Фортуната излязоха на балкона. Вдовицата имаше да разказва на приятелката си много и важни неща и шушукането тутакси започна.

— Не се съмнявам вече. Истина е. Знаеш ли, че братовчедът Морено не излиза от магазина? Там е още от сутринта и не сваля очи от входната врата на Санта Крус, дебне кога влизат и излизат. Колко лошо се прикрива глупакът му с глупак! Невероятно е така да се смахне мъж на неговата възраст… вече наближава петдесетте; един болен мъж… нека докторите разправят каквото си щат, ама някой хубав ден ще хвърли топа. Има ли по-голямо доказателство за тъпотията му от това, че стои тук? Защо не отива в чужбина като всяка година? Ама че гъсок. Нали разбираш: мъж, който би могъл да ощастливи например което и да било почтено момиче, сега се оказва без обич, без семейство, сам и тъжен… А, знам го аз какъв е развратен, безнравствен, покварен. Само женените му харесват. На мен самата ми го е казвал. На мен ми го е казвал.

— Ама ти…

— Чакай малко, ще ти разкажа — каза Аурора предпазливо и провери да не би някое любопитно ухо да се е отделило от сбирката и да ги подслушва. — Тоя братовчед Морено, макар и далечен сродник и още по-далечен поради това, че е богат, а ние бедни, ни посещаваше от време на време преди около тринайсет или четиринайсет години. Мама го уважаваше много и когато идваше у нас, го посрещаше едва ли не като принц. По едно време си въобразяваше — каква глупост! — че може да ме омъжи за него. Бях на осемнайсет години, той — над трийсетте. Слушаш ли?

Фортуната слушаше с цялата си душа.

— Искаш ли да бъда откровена? Не ми беше неприятен, ама никога нищо не ми каза… Имаше хубава фигура и вид на благородник, какъвто малцина притежават… Мама и татко оглупяха от чакане… Какви наивници! Голям хитрец е тоя човек. Да се ожени за мен! Да, тъкмо за мен беше. В най-добрия случай не се вясваше месеци наред. Аз мислех за него и чаках да дойде. Щом се появеше, загубвахме ума и дума и ни се струваше, че влиза някакъв бог… Та ти казвам, престана да идва. Тогава се запознах с Фенелон, стана ми годеник и поиска ръката ми. Мама все още хранеше илюзии, татко се бе излекувал от тях. Оженихме се… Ще повярваш ли, че един месец след сватбата братовчедът се появи в Мадрид и почна да ме ухажва най-галантно?

Фортуната слушаше с такъв интерес и почуда, сякаш й четяха разказ с най-романтични приключения.

— И да видиш по-нататък. Фенелон беше наивник, от тия, дето съдят за другите по себе си и не виждат по-далеч от носа си. Не забелязваше преследването, а аз се мъчех като грешен дявол. Ах, момиче, какво изпитание! Щом изляза, и хоп, срещам го. Не знам. Сякаш ме надушваше, както кучетата надушват дивеча. Един следобед валеше и ме пипна, вкара ме в колата си почти насила. Бях на ръба на пропастта и аха — да падна, ама не, не паднах. Боже мой, какъв човек! Абсурдно е.

— А ти обичаше ли го? — запита жената на Рубин, която решаваше всички проблеми с любовта.

— Аз… Ще ти кажа. Изпитвах нещо странно. Треперех винаги, щом се срещнехме… Беше ме страх от него и… каквото да говорим, харесваше ми. Ама аз питам: „Защо не се ожени за мен?“

— Ясно.

— Щях да го обичам много и нямаше да му изменя за нищо на света. Ама колко са лоши тия мъже, колко са лоши! Слушай нататък. Отиваме в Бордо с моя мъж, минават месеци и месеци, идва лятото и заминаваме за известно време в Роаян, едно курортно селище на морето. Та стоя аз един следобед на кея, гледам как слизат пътниците, които идваха с параходчето от Бордо, и по едно време виждам братовчеда Морено. Останах като… Ах, не мога да ти го обясня!

— А мъжът ти беше ли с тебе?

— Не, там е работата. Фенелон беше в Париж на покупки. Там е бил и Морено, видял го е… и тихомълком потеглил за Роаян, сигурен, че ще ме пипне сама и беззащитна. Допуснах грешка, че тоя път не можах да се измъкна както тогава от колата… Ах! Разправям ти тия неща, понеже знам, че умееш да мълчиш и няма да ме издадеш. Ако мама знаеше! С една дума, мошеникът му с мошеник се позабавлява до насита и след това се изпари. Дойде 1870 година и тия долни прусаци убиха бедния Фенелон. Каква скръб беше… Ах! Заради храбростта му, защото настоявал да отиде на разузнаване! Беше такъв патриот, че за да спаси скъпата си Франция, щеше да си даде сто пъти живота, ако можеше… Но да се върнем на другия, тоя разпуснат ерген… Като овдовях, си рекох: „Сега, ако действително му харесвам…“ Ами! На следната година го срещнах в Мадрид и все едно, че нищо. Мислиш, че ми каза нещо любовно? Мислиш, че се гласеше да изпълни обещанията, които ми бе дал? Нищо подобно. Такава студенина, момиче, не бях виждала. Уверявам те, че изпитвах желание например да му забия ножа. Вярно, предложи ми това, което ми бе нужно да се уредя… Но не пожелах да взема нищо от ръцете му. Чудовище! Когато даде парите на братовчеда Пепе за големия магазин, постави условие да ме назначат шеф на ателието. Но не съм му благодарна за това, честна дума, не съм му благодарна…