Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Започна да й показва тия тъй добре приготвени и сгънати пликчета, върху всяко от които имаше четлив надпис с наименованието на отровата. Фортуната ги гледаше с неописуем ужас, и си запушваше носа и устата от страх да не би да се отрови, като диша подобни вещества.

— Сега внимавай. Това бяло вещество на кристали, което виждаш тук, е стрихнин . Сигурна и титанична смърт, придружена с много мъки, затова не ти я препоръчвам. Това е атропин , а това бучиниш. Виждаш ли? Бели прахове. Бучинишът има едно предимство и то е, че с него се е освободил Сократ, което го прави достоен за уважение. И двете отрови са упойващи, сиреч, човек заспива и свършва, докато спи. Но аз се питам: няма ли ритниците на звяра да причинят ужасни страдания в мрака на съня? Как мислиш? Дали да не изберем дигиталина , който убива чрез задушаване? Или да се спрем на живачните съединения? Ето ги тук; живачен йодид, живачен цианид . Имам и фосфорен препарат, който убива чрез отравяне на кръвта. Но най-доброто е тук, виж го; истинска мечта на аптекаря , божия благодат. Убива сигурно и незабавно. Виждаш ли тоя сив прах? Това е делсемин, чудото на отровите. Звярът почва да трепери само като го види, понеже знае, че шега няма. Мигновена смърт.

— Стига, стига — обади се Фортуната, която не издържаше вече. — Ако не прибереш всичко това, ставам и си отивам.

По лицето му се изписа зловещо разочарование и състрадателно смайване. Погледът му засили страха й и като разбра, че бе крайно наложително да го прикрие и да се отнесе внимателно с лудостта му за да избегне някоя щуротия, рече:

— Всичко е чудесно… Разбирам… Ясно, звярът трябва да се убие. Но ако искаш да те обичам, може да стане при условие, че не ми мъкнеш отрови.

— А! Досещам се… Предпочиташ огнестрелно оръжие… Но в такъв случай трябва да се упражняваме. Най-напред ти ще умреш, после аз… Ами ако не улуча и остана жив, дойдат хора и ме заловят?

— Не, момче, не, всеки хваща по един пистолет и се прицелва в другия като на дуел. Дава се сигнал, пум! И ще видиш какво ще стане с двата звяра.

Максимилиано размишляваше.

— Решението ти не ми се струва много удачно.

— Да, момче, вярвай ми. Сега ме остави да събера всичките тия прахове и да ги хвърля през прозореца на двора. Не, по-добре е да ги увиеш в пакет и да ми ги дадеш; аз ще ги пазя. Обещавам ти, че ще ги пазя. Ама какво, съмняваш ли се? Много хубаво.

Наистина се съмняваше, защото, когато тя протегна ръце да вземе пликчетата, той скочи да ги брани, както се брани свещена собственост.

— Стой, стой, не пипай. Аз ще ги пазя…

— Добре, пъхни ги в чекмеджето на нощната масичка, също и ножа. Обещавам ти да не ги пипам.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се… Сякаш някога съм те лъгала. Ама че неща ти хрумват! Хайде сега, лягай си.

— Не ми се спи, слава богу. Щом задремя, и сънувам, че съм жив, звярът ме връзва, бие ме и прави с мен каквото му скимне… Гнусен тъмничар!

Фортуната изгуби търпение и пристъпи към действие с решителността, налагаща се при тежки случаи. Скочи от леглото, както си беше, и почти насила, с ласки и хокане, както се постъпва с децата, го накара да си легне. Съблече му дрехите, взе го на ръце и като го сложи в леглото, прегърна го здраво и започна да го приспива. Наговори му безброй глупости за освобождението, красотата на смъртта и колко е хубаво да убиеш звяра-тъмничар. „За всеки звяр си има по един укротител“ — повтаряше тя, употребявайки думи, които щяха да бъдат смешни, ако обстоятелствата не ги правеха печални.

Тя дремна съвсем малко. На зазоряване, като видя, че е потънал в дълбок сън, стана тихичко и сложи ръка на камата и хартийките. Скри камата, изсипа съдържанието на пликчетата върху един вестник и смеси всичко в една фуния, за да го отнесе на Балестер. Заедно с доня Лупе, която се ужаси, като чу какво се бе случило снощи, сложиха във всяко пликче съответното количество сол или пудра захар, сгънаха ги внимателно, както си бяха, и ги пъхнаха обратно в нощната масичка. Първата работа на Макси, като се събуди, бе да види дали не са му отнели съкровището и понеже изрази учудване, че не намира камата, жена му каза:

— Камата взех аз… Чудесна е. Не се безпокой, няма да я изгубя. Имаш ли ми доверие или не? Колкото до праховете, пази ги ти и щом настъпи мигът, изобщо няма да им се мръщя, защото ако хубаво си помисли човек, за какво му е тоя живот? Добре сме се подредили, вечно да страдаме! Все се надяваш и всеки ден разочарование… Уверявам те, че животът е една лоша шега.