Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Фортуната искаше мъжът й да заспи и да я остави на мира. Но, изглежда, той не бе склонен да оправдае очакванията й. Тая нощ бе доста бъбрив и това я дразнеше много, понеже рядко бе чувствувала толкова малко желание за разговор. Като си легна, забеляза, че мъжът й, седнал с лице към масата, на която беше лампата, вади от джоба си пакет, после втори, и двата увити в хартия, слага ги пред себе си, сякаш се готви за работа. Лекото дразнещо шумолене от разгъването на хартията, шумолене, усилвано от нощната тишина, привличаше вниманието на Фортуната и я нервираше. Най-напред Макси извади от не много обемистия пакет множество грижливо сгънати хартийки, подобни на аптекарските пликчета, в които се разпределят и продават лекарствата на прах. Но след това младата жена видя да разгъва втория пакет с продълговата форма и… Ах, боже мой, беше нож! Известно време той го оглежда и допира с пръст острието, за да се увери, че е добре наточен. Съпругата усети по тялото й да избива студена пот… Не можа да се сдържи и му викна също като на заспал човек, когото искаме да избавим от привидните ужаси на тревожен кошмар:

— Макси, какво правиш?

Той я погледна най-спокойно.

— Мислех, че си заспала. Не ти ли се спи? Да си поприказваме тогава за нещо приятно.

— Както искаш. Но по-добре си легни и остави приятните неща за утре.

— Не… Това, което ще ти кажа, положително ще ти хареса. Почакай малко.

Взе хартийките и ножа, премести се на стола до леглото и сложи всичко това върху нощното шкафче.

— Така… Сега ще видиш — рече с благата усмивка на човек, който се готви да изненада любимата с подарък. — Това, както виждаш, е кама.

Фортуната потрепера, сякаш студеното острие бе докоснало плътта й и зъбите й почнаха да тракат.

— Купих я днес от ножарския магазин на улица „Канисарес“ Има надпис: Толедо, 1873 . Красива е, нали? От доста дни насам се чудя кой е най-добрият начин да услужиш на душата, като я пратиш на оня свят. Ти как смяташ? Нищо не решавам без теб, каквото ти избереш, това ще избера и аз.

Клетата жена бе така ужасена, че почти не можеше да говори.

— Скрий я, за бога!… Не виждаш ли, че ме е страх?

— Страх! — възкликна той с учудване и огорчение. — А аз мислех, че съм успял да ти внуша идеята си и тя ти е станала вече близка. Страх от смъртта! Ще рече, страх от свободата и любов към тъмницата! Така ли излиза? Хиляди пъти съм ти казвал, че на смъртта трябва да се гледа като на завършек на страданията, също както гледат към брега нещастниците, които се борят с вълните, уловени за някое дърво.

— Не, не ме е страх — отвърна тя, за да го успокои, понеже забеляза, че бе почнал да се пали. — Но там е работата, че… най-добре е тия неща да се оставят за през деня. Сега да спим.

— Да спим? Още една глупост. Какво печели човек, когато спи? Оскотява, забравя за най-важното, а то е — да се измъкнеш и да избягаш. Скъпа моя, или си с мен, или си против мен, решавай бързо. В състояние ли си да отключиш вратата и да побегнеш с мен? Да? Главното е да не се ужасяваш от смъртта, сиреч от вратата непрекъснато да я гледай, и да си готова да минеш през нея, когато настъпи щастливият час на освобождението.

Фортуната се сгуши в завивките, усещайки още по-голям студ. Ах, какъв ужас!

— Мигът на освобождението е онзи, в който човек е преценил, че е достатъчно пречистен, за да напрани мъчителната стъпка от тоя свят в другия, да я направи по своя воля. Официалните религии забраняват самоубийството. Колко са глупави! Моята го заповядва. Това е тайнство, върховно сливане с божеството… Е, добре, хората, които чрез игнориране на обществото и стимулиране на духовното в себе си стигат до пречистване, сами усещат кога настъпва мигът за тръгване. Освобождението не би трябвало да се нарича самоубийство. По-точно е да се каже: убийство на звяра-тъмничар. Идва един миг, в който душата не може повече да понася робството и трябва да се освободи. Как? Гледай.

Фортуната зъзнеше и се питаше дали да не стане и извика доня Лупе.

— Това е кама… добре наточена… Трябва да се има пред вид, че звярът се защищава, колкото и да е отпаднал. Плътта си е плът и докато в нея има живот, доставя удоволствието да боли. Поради това е уместно освобождението да стане с възможно най-малко болка, тъй като и самата душа, въпреки цялата си сила, се обезкуражава, усеща жалост към звяра-тъмничар и се застъпва за него. Та хубаво си помисли и ако хладното оръжие не ти харесва, кажи ми го откровено. Може би предпочиташ огнестрелно оръжие? Изстрелите може да не улучат и тогава душата губи търпение; случва се и куршумът да се насочи не там, където трябва, и звярът остава недоубит, част от тялото му е мъртва, другата част — жива. Ето защо съм ти донесъл отрови, които са безшумни и сигурни.