Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Вече иска да ме изхвърли… Виждате ли? — рече Морено на Барбарита, като правеше усилия да се усмихне, за да скрие объркването си. — А после искат да не пътувам.

— Не, не е нужно винаги да скитате насам-натам като търговски пътник, разнасящ мостри. Вървете в своя Лондон, живейте си кротко, съвсем кротичко, и ако се появи някоя англичанка с добър нрав, оженете се, примирете се с нея, въпреки че е протестантка… Ах, боже мой! Дано не ме чуе Гилермина; да, оженете се и ще ви минат всички мрачни настроения, ще имате деца… Обещавам да стана кръстница на първото… искам да кажа, ако го кръстят. Обещавам дори да му стана майка, ако ми го дадат… Ще го взема, макар и да не е кръщавано. Аз ще го кръстя. Но няма смисъл да говорим за това. Стига ми да бъда кръстница на първия малък Морено, който се роди, а на мъжа си ще кажа да ме заведе в Лондон за кръщаването…

Морено се изправи. Чувствуваше се много зле и думите на Хасинта го вълнуваха неописуемо.

— Тръгвате ли? Зле ли ви стана? Да не би моите проповеди да не ви харесват?

„Ако не си тръгна, ще свърша — мислеше си мизантропът, като стискаше устни. — Тая хитруша ме убива.“

— Отиваш ли си, Маноло? — запита дон Балдомеро от другия край на стаята.

— Изхвърлят ме, кръстник. Дъщеричката ви иска да ме прокуди.

— Ах, какъв мошеник!… Тъкмо обратното е.

Барбарита I побърза да каже:

— Вземи подръка девойчето, чудако, и се поразходете до моята стая и от стаята дотук. Зле ли се чувствуваш? Не е нищо друго освен нерви. Разсей се за малко. Хайде, Барбарита.

Морено подаде ръка на Барбарита II и разходката започна. Когато двойката, сновейки от стая в стая, минаваме край нея, Хасинта долавяше отделни изречения от безсмисления им разговор: „Аз? Не, не мога да го повярвам…“ „Ах, какви неща ви хрумват… Но колко сте лош!…“ „Щом пристигна там, и ще прегърна юдаизма.“ „Исусе!“ „Дали имам годеник? Откъде ви дойде наум?“ „Ще си го запиша, за да не забравя…“ „Не, на мен момчетата не ми харесват…“

— Ако беше по-обиграна — каза на снаха си госпожа Санта Крус, — сигурно щеше да го завладее.

Но Хасинта проявяваше голямо недоверие по тоя въпрос и поглеждаше с тъга към двойката, когато минавате. Преди да се оттегли. Морено успя да я заговори без свидетели.

— Ще стане това, което желаете… Цялата програма ще бъде изпълнена… цялата, включително и момченцето . Ще имате вашия мъничък Морено .

Хасинта съзря в очите му такава печал, че не се сдържа и си рече: „Съвсем се е побъркал.“

Морено слезе с несигурни стъпки. Виеше му се свят и на слизане по стълбата трябваше да се улови за парапета, за да не падне… „Оглупял съм, безнадеждно съм оглупял. Не умея вече да мисля. Не знам къде, по дяволите, ми отлетя разсъдъкът… Тая жена ме омагьоса… Тъпак, пълен тъпак!“

В усамотението на спалнята нашият човек дойде малко на себе си, като бе преодолял необяснимия смут, с който напусна дома на Санта Крус. Отпрати слугата, после си свали дрехите, загърна се с халата, и се изтегна на канапето. В тия тъжни часове залъгваше безсънието си било като правеше кратки разходки им стаята, било като дремваше за малко с неспокоен сън. В съзнанието му тогава нахлуваха образи и събития от изминалия ден или от предишните, понякога с много стара дата и без каквато и да било връзка с настоящия момент. Тази нощ, странно, едва камериерът беше излязъл, Морено се унесе в дълбок сън върху канапето, без да сънува, но след половин час се събуди и не можеше да прецени колко време е спал. Щом отвори очи, сънят тутакси го напусна и се почувствува толкова неспокоен, че мисълта да заспи отново му се струваше невероятна. Също като играч на шах, който вади фигурите и ги подрежда върху белите и черните квадратчета на дъската, тъй и той започна да изважда мислите си. Щеше да играе сам срещу себе си… „Пешката напред!“

„Смахнал си се! Такава битка… От колко време си в Испания? Без малко цяла година. И защо? За нищо. Нещастник! Това, което ми се струваше лесно, сега вече не е трудно, а невъзможно… Още по-неприятно е, че пред тая благословена и проклета жена се превръщам в най-смотан ученик. Защо е това? И друго ми кажи, идиот такъв: какво намираш в тия красавица, че така си полудял по нея? Има по-хубави, по-остроумни, по-елегантни и въпреки това тя е номер едно, единствената. В началото ми харесваше, сега ме подлудява и забелязвам нещо в себе си, което никога по-рано не бях забелязвал: една радост, една мъка… желание за плач, за смях и дори желание да се правя на глупак пред нея. Нищо, на четиридесет и осем години ще ме хване дребната шарка и пубертетът. Никога досега не ми се беше случвало това, което става с мен: да ми се връзва езикът, да чувствувам, че искам да бъда дързък и да не мога. Наумявам си да произнеса някоя изискана фраза, а излиза глупост. Вдъхва ми респект, какъвто не съм познавал досега. Следвам я в Биариц, придружавам я в Париж и колкото повече съм с нея, толкова по-вързан се виждам от тоя проклет респект… Ще го отрежа аз тоя респект, както се реже гангренясала ръка. Откъде идва това уважение? Какво означава? Каквото и да е, за тая жена ще кажа това, което никога не бях казвал за друга: ако беше госпожица, щях да се оженя за нея…“