Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Загледа се в лампата върху масата в средата на стаята, голяма, кръгла и с красива покривка. Петролната лампа се състоеше от два бронзови светилника, свързани с напречна ос. И двата бяха със зелени абажури, украсени с атлаз в същия цвят, който падаше като драперия от едната страна на двете окръжности. Светлината се разпръскваше върху масата и останалата част на стаята беше потънала в зеленикав като патината на стар килим сумрак. На масата имаше чифт ръкавици, няколко книги, два портрета в хубави рамки, единият от тях дебелия Арнайс, кошче за хартия, чаен сервиз от най-фин порцелан, кутийка от слонова кост и много други красиви предмети. „Ръкавицата върху кошчето — рече Морено — прилича досущ на хрътка, преследваща дивеч… Каква тържествена тишина цари! Както винаги се чува шуртенето на чешмата на улица «Понтехос» и някоя друга кола, която минава прел «Пуерта дел Сол»… Нощните птици се прибират. Тъй пътувах и аз в моя cab 318 318 Вид английски кабриолет. — Б.пр. след посещение в клуба на «Пикадили»… Само че моят cab летеше като стрела, а тия коли едва кретат и всеки миг ще се разпаднат по паветата. Как само се опресняват спомените ми! Като сега виждам проститутката, която се приближи към мен в «Хайдмаркет» на излизане от оня бар… Не бях случвал такава… И колко приличаше на тая глупачка Аурора Фенелон! Всичко отмина, всичко се отдалечава и се превръща в следа, която оставя след себе си корабът…“

Изведнъж скочи и започна да се разхожда.

"Още утре тръгвам — рече, — отивам си завинаги. Да умра тук, че да ме возят в тия отчайващи каруци? Не. Слава богу, че вземам решение, и то окончателно. Дойде ми изведнъж, като удар… Едва ще дочакам разсъмването, за да наредя на Том да приготви багажа. Утре ще направя покупките. Човек не може да си тръгне от Испания, без да отнесе като подаръци ветрила и дайрета… Колко съм щастлив, че ми дойде тая идея. Да се махна! Отдавна трябваше да се решиш. За какво си тук, да се измъчват повече ли? Да, тя няма да каже, че не й се подчинявам, нейните желания са заповеди. Каза ми: „Приятелю, върви си!“ и аз си отивам. Ще ме обича ли, като си тръгна? Ще мисли ли за мен? Възможно е… Ако можеше да се убеди, че любовта към мъжа й е равносилна на това да хвърляш рози на магаре, за да ги изяде, ако можеше да се убеди в това! Сега да вземем да я чакаме да се убеди. Няма да стане. Влюбена е лудо в тоя сластолюбец и ще умре с обичта си. Струва ми се, че го презира и обича; тая двойственост съществува в човешките сърца. Но аз си казвам: не и ли е минавало през ум да обича и мен? Щях да бъда доволен и на това, стига само да й е минала веднъж тая мисъл, нека да са два пъти. Възможно е да е казала: „Колко добър е този Морено! Ако бях негова жена, щеше да ми харесва и щяхме да си имаме детенце, две или повече.“ Кой знае… Дали си го е казала някой път? Не знам защо, но мисля, че си го е казала. Откъде да зная, това убеждение е свило гнездо в мен като кълн на надеждата, като семка в земята, която още не е поникнала, но която живее… Ако бях сигурен, че си го е казала, като я виждам толкова набожна, бих станал най-големият католик в света… На колко служби и меси щях да поема разноските, за да й се харесам! И нямаше да го върша от лицемерие, защото с любовта към нея ще дойде и вярата, да, вярата, която изчезна кой знае къде… Струва ми се, че вече съмва. Не ми се спи, нито някога ще заспя. Утре си отивам, ще замина още следобед, ако имам време да уредя пътуването… И нещо друго. Дали да отида да се сбогуваме? Не знам какво да реша. Видя ли я, няма да тръгна. Защо пък не? Ще замина. Тя ми каза да си вървя, желае да си вървя. Отдалеч ще я обичам както и отблизо, а може би и тя ще ме обикне. За нея ще бъда нещо като сън, а обикновено сънищата раняват сърцето по-силно от действителността. "

Отново се излегна и известно време оглеждаше с блуждаещ поглед стените на стаята. Имаше там един свети Йосиф, голяма картина, фамилна, която струваше малко като живопис, но Морено я ценеше много, защото висеше от дълги години в стаята, където се беше родил. Свързваше със спомените от детството си тоя светец, хубавеляк, наведен над облаците, с тоягата, момченцето си и това жълто наметало, чиито гънки си съперничеха с облаците. Паметта на добрия кабалеро така се изпълни със спомена за баща му, че му се струваше, че го вижда и чува металния му глас. Не помнеше майка си, тъй като бе умряла, когато е бил съвсем малък. Спомни си също как със сестра си (същата тая сестра, вдовица, която живееше там) ходеха при дядо си на улица „Консепсион Херонима“, уловени за ръце. И един следобед, на връщане по улица „Империал“ се загубиха, по-точно тя се загуби и той едва не умря от страх. Веднъж пък, като минаваше през площад „Провинсия“, видя едно пуснато магаре на някакъв водоносач — стопанинът се намираше в близката кръчма. На Маноло му се прииска да яхне магаренцето и както си го помисли, тъй и стори. Но щом усети ездача, проклетото животно препусна и въпреки усилията на момчето да го спре, не спираше… С една дума, стигна чак до улица „Сеговия“, съвсем близо до моста. И не че магарето спря, ами ездачът падна и си пукна главата. Все още имаше белег. За щастие братята Гарсия, майстори на мехове, чиято работилница се намираше в подножието на „Сакраменто“, които го видяха да пада и го познаваха, го вдигнаха и отнесоха в дома на дядо му. Там стана една! Дон Мануел си спомняше за това събитие, сякаш се бе случило вчера; виждаше дядо си, дон Антонио Морено, който все още носеше дантелен нагръдник, кожена връзка и касака 319 319 Къса дреха с широки ръкави, стегната в кръста. — Б.пр. през всички часове на деня. Дори в магазина (дрогерия на едро) беше с фрак. След това пристигна баща му и дълго се колеба да го набие ли или не… Най-лошото от всичко беше, че магарето се провали вдън земя и семейството трябваше да заплати голямо обезщетение. „Сякаш беше вчера“ — викаше си Морено, като се пипаше по онова място на челото, където беше белегът.