Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Колко сте мълчалив… — забеляза с усмивка Хасинта. — По-зле ли се чувствувате? Мама каза, че ако се ожените, ще се подмладите с десет години. Значи трябва да се решите…

— И аз така мисля — рече той. — Но сама виждате, че тоя на пръв поглед толкова прост лек е невъзможен.

— Вярно е, женският род се свърши. Имате право — няма вече жени.

— За мен като че ли наистина ги няма… Какво ви казах вчера? Забравила сте. Все едно че вятърът отнася всичко, което ви казвам.

— Наистина съм забравила. Ти спомняш ли си, Барбарита?

— Не, Барбара я нямаше.

— Все едно. Бързам да разкажа на сестра си всичко, което ми казвате.

— Да, много сте бъбрива. И защо го разказвате на сестра си?

— Защото й е забавно.

Морено не можа да прикрие дълбоката тъга, която го обземаше.

— Но какво ви е? Тая вечер сте по-меланхоличен от всякога.

— Не ни ли казвахте вчера, че сте оставили три годеници в Лондон? — обади се Барбарита, която обичаше да го предизвиква.

— Да, но тях не ги обичах — отвърна Морено с простодушието на дете.

След това, потъвайки в оная тъга, срещу която волята му на светски човек бе безсилна, подзе нов монолог: „Вече навлизам в детинския период… Глупостта и безпомощността ме завладяват… Тая жена със своята студенина и ирония стъпи върху главата ми и я смаза също както Девата главата на змията… Започвам да ставам смешен.“

— Защо не повторите на сестра ми онова, което казахте миналата седмица? — обърна се към печалния кавалер Барбарита II.

— Аз ли? — сепна се той като внезапно разбуден човек. — Нищо не съм казвал…

— Да, миналата седмица, когато бяхме в Каса де Кампо и вие започнахте историята с оная англичанка, която искала да ви застреля, защото сте й казали нещо в един влак.

— Не си спомням — рече мизантропът с вид на завършен глупак.

— Тоя човек — отбеляза Хасинта, — стане ли въпрос за забравяне, никой не може да го надмине. Казахте, че ще се жените и аз обещах да ви намеря годеница…

— А, не, отказвам се, вземам си обратно предложението. Ако сте почнали да действувате, смятайте, че е безполезно. Ще платя обезщетение, ако е необходимо.

— И аз мисля, че е необходимо… Съвсем малко бях сторила досега. Стига с тия ваши формалности!

И двете станаха много сериозни. Бяха забелязали у Морено смъртна бледност, голяма отпадналост и някаква отнесеност, странни за него, като се има предвид постоянното внимание, което трябва да се обръща на жените, когато разговаряш с тях. Хасинта се наведе леко към него и като сложи ветрилото върху коленете си, каза с много нежен тон:

— Приятелю мой, необходимо е да се пазите и да си гледате повече здравето. Днес следобед видях Морено-Рубио в дома на Амалия и той ми каза, че ви няма нищо, но ако не се пазите и не следвате предписанията му, ще свършите зле. Не сте дете и трябва да го разберете. Защо не вземете под внимание това, което ви казват хората, които ви обичат и се интересуват от вас?

Морено я гледаше в екстаз. От устата му излязоха няколко едносрични думи, но тия отломъци на мисълта му изразяваха по-скоро съгласие, отколкото протест. Хасинта продължи да му говори със същия сладък и нежен глас и приличаше по-скоро на майка, отколкото на приятелка.

— Колко щяхме да се радваме да ви видим здрав и бодър и колко лесно бихте го постигнали с добра воля!… Защото боледувате единствено от лоши мисли. Тъй рече вашият братовчед и мнението му напълно съвпада с моето. Жалко, че след като имате всичко, за да бъдете щастлив, не сте. Какво ви липсва?

Морено усещаше, че сърцето му се ломи: „Нима не знае какво ми липсва? Всичко ми липсва, абсолютно всичко. Ах, каква жена!… Ако продължава в тоя дух, като нищо ще стана още по-смешен.“

— Какво ви липсва? Нищо. Ако не си внушавахте невъзможни неща, щяхте да бъдете толкова доволен от себе си. Твърде много сте разглезен. Като децата сте.

„Вярно, като децата съм“ — мислеше нещастният кавалер.

— Морено-Рубио го каза и има право: здравето и животът ви са във ваши ръце. Ако ги изгубите, значи, тъй искате. Невероятно е човек на вашата възраст да не може да се подчини на разума.

„Разумът. Добра мащеха е той“ — отбеляза наум дон Мануел.

— Трябва да отърсите от себе си лошите помисли и да укротите духа си, да не пожелавате онова, което не е възможно да се притежава, да не водите разпилян живот, да не се мъчите да нагодите всичко към своя вкус и удоволствия. Нима вашият сплин е нещо друго освен надменност? Да, страдате от надменност, от сатанинското си аз . Тия англичани си въобразяват, че светът е създаден за тях… Не, господине, трябва да влезете в строя и да станете като другите… Значи, ще се пазите и ще изпълните това, което ви нарежда вашият братовчед и което ви нареждам аз? Защото аз също съм лекар… И нещо друго: винаги и всичко отричате и хулите в Испания. Като не ви харесва, защо сте тук? Защо не заминете за Англия?