Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

На развиделяване дочу шум в къщата и веднага се досети кой е. „Църковната мишка вече е на крак. Сега ще иде да изслуша най-малко седем меси… и ще си говори на «ти» със Светата троица. Бедната, какво ще спечели от това? Но в края на краищата печели или не, щастие е да си такъв…“

Гилермина чукна лекичко два пъти на вратата и като я открехна, показа руменото си лице и живите си очи.

— Синко, като видях да свети в спалнята, си казах: „Бедничкият, сигурно още будува.“ Виждам, че съм познала. Какво е това? Прекарал си още една неспокойна нощ?

— Сама виждаш. Влез. Не съм мигнал. А ти?

— Аз? На която страна легна, на тая се събуждам. Спя само четири часа, но минават като един миг. Не виждаш ли, че се прибирам капнала? Каквото имам да мисля, го мисля през деня.

— Какво щастие! На меса ли отиваш?

— Да, ако нямаш нищо против — отвърна светицата и лицето й, току-що умито, излъчваше колкото свежест, толкова и радост.

— И толкова спокойна! Защото ти си много спокойна… с твоите сутрешни литургии и саблените удари през останалата част на деня, от които отвъдното трепери. Да ти кажа ли нещо? Завиждам ти… Бих се разменил с теб…

— Но, глупако — пристъпи тя към него, — аз правя най-лесното, какво друго трябва, освен… да го правиш?

— Седни за мъничко — каза Морено, като сам седна на канапето и тупна с ръка до себе си. — Повече благочестие, отколкото да изслушаш седем меси, има в това да проявиш състрадание, да останеш край болните и да отделиш малко време за разговор с хора, които са будували цяла нощ. Как вървят нещата с твоя приют?

— Нима не знаеш? — рече тя, докато сядаше. — Добре. Благодарение на състрадателните души строежът напредва, та пушек се вдига. Хасинта го взе толкова присърце, че сега работи повече от мен и се справя така добре, че ме смайва.

— Имаш приятелки, които си ги бива. Тази нощ мислех за теб и твоето благочестие. Ще се учудиш ли, ако ти кажа, че от разсъмване насам в мен се всели едно непознато чувство, нещо като желание да стана набожен, да мисля за бога, да се посветя на милосърдни дела…

— Маноло! — тя стана много сериозна. — Ако пак започваш с твоите глупави шеги, си отивам.

— Не, няма шега — отвърна той и на лицето му бе изписано такова отчаяние, че светицата го гледаше като онемяла…

— Шегуваш ли се или…? Маноло, за какво мислиш? Какво ти става?

— Има часове в живота, които ти се струват векове с промените, които донасят. Преди малко да видиш какво странно нещо! Спомних си за един бедняк, който вчера ми поиска милостиня… Един нещастник с деформиран и отвратителен крак, целият в язви… Поиска милостиня и аз му подхвърлих една медна монета, като извиках, обзет от ужас: „Махнете се от очите ми, мошеник такъв!“ И тая нощ тоя човек ме посети тук… Видях го, както виждам теб, в началото ми вдъхваше отвращение, после ме обзе съчувствие и накрая му казах: „Искаш ли да се сменим?“ Защото със своя прогнил крак, с патериците и свободата си той се радва на спокойствие, каквото аз нямам. Неговото съзнание е като локва застояла вода, в която никога не пада и най-малкият камък. Колко съм нещастен! Бих се сменил с него, бих дал богатството си за неговата просия, болното си сърце за неподвижния му крак, тревогите си за неговия покой. Как мислиш ти?

— Мисля, че бог докосва сърцето ти — каза дамата, като присви очи и сложи дясната си ръка, в която държеше молитвеника и броеницата, върху главата на нещастния кабалеро. — Нямаш вид на човек, който се шегува. Някаква много голяма промяна става вътре в теб. И ако ти е хрумвало понякога да говориш като еретик и да ме вбесяваш, не мисли, че съм те смятала за лош. Ти си благословен и ако непрекъснато живееше с нас и не си прекарваше живота сред протестанти и безбожници, щеше да бъдеш друг.

— Знаеш ли, че утре заминавам?

— Отиваш си? Наистина? — каза тя с дълбоко отчаяние. — Лоша работа. Винаги да търсиш студенината, винаги да бягаш от семейната топлина.

— Не, тъкмо тук не ме обичат — заяви Морено с мрачен вид.

— Не те обичаме? Какви неща ти идват наум… Глупчо, не говори безсмислици.

— Животът ми е напълно осакатен и разбит. Няма начин да се оправи вече… Вярвай, че ако ме обичаха, щях да остана тук, щях да бъда добър, за да зарадвам теб и твоите приятелки, щях да стана много набожен, голям приятел на бога и Девата; щях да използувам всичките си пари за милосърдни дела; щях да закрилям благочестието…

Удивлението на светицата бе толкова голямо, че не можеше да го изрази. Бе отворила уста, смаяна, сякаш присъствуваше на чудо.