Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Надявам се — отвърна Пласидо, който, що се отнася до покупките, никога не бе имал трудности. — Носен или нов?

— Нов, човече… Е, какъвто намериш…

Еступиня излезе, сякаш на краката си имаше бързоходни ботуши, и след малко се появи прислужникът, също тъй натоварен от господаря си с разни поръчки. Том се беше пристрастил към боя с бикове, не изпускаше корида и сред приятелите му фигурираха доста светила на бикоборското изкуство. Затова Морено му беше заръчал да намери някоя панделка за бикове, от тия, които запалянковците пазят като скъпоценни реликви, по възможност с петна от кръв и следи от копита, като доказателство за трагична схватка. Англичанинът влезе дълбоко отчаян и каза, че не може да открие панделки, дори и с цената на едното си око.

— Слушай, момче — рече му господарят, — не се кахъри. Щом няма панделки, ще вземем нещо друго. Да си срещал из Прадо и „Реколетос“ един много грозен чичо с кошница, в която също като голямо дърво са сложени на пръчки множество вятърни мелници от варакосана, посребрена и с всички други цветове хартия? Сещаш ли се? Мелници, които се въртят от вятъра и децата ги купуват за два-три пенса? Донеси ми една дузина; ще ги занесем и ще кажем, че тъкмо това са амулетите, които слагат на биковете, преди да излязат на арената, бъррр… и с тия остри рога изтърбушват сума ти свят… Ще ни повярват. Познавам си хората.

Том се смееше, но вътре в себе си отхвърляше това мошеничество поради две причини: английската коректност и лоялността си на запалянко. С предложената от господаря му измама се вършеха два тежки гряха: мамеше се една нация и се оскверняваше достойното бикоборско изкуство, истинския трагичен sport . Не знам какво решение се взе. Междувременно Росини пълнеше къщата с ветрила и дайрета и Морено избираше и плащаше, после ги опаковаше в хартия и им слагаше етикети с името на получателя.

Бе решил да направи само няколко посещения за сбогуване, като се оправдае с лошото си здравословно състояние. Щом се наобядва, слезе в кантората и се зае да уреди сметките си. Не участвуваше в никаква търговия и борсовите операции, които по-рано му харесваха толкова, сега го изпълваха с досада. Но като че ли този ден страстите му се пробудиха, защото говори надълго и нашироко с Руис Очоа за печалби, препоръчвайки му да прояви интерес към разпродажбата на злато за банката.

Струва ми се, че тая година ще купя известно количество злато… Трябва да внимавате със среброто, защото тоя метал върви на долу и ще падне още повече. При цената, която има тук либра сребро, е по-изгодно да се експедира злато и що се отнася до мен, ще взема, колкото мога.

В това време влезе Рамон Вилюендас и запита по колко върви либрата и разговорът отново се върна на същата тема. Той поръчваше злато и само злато…

— Горницата дай на Гилермина — каза Морено, като видя, че в сметката от наема за къщите му се е получил излишък, на който не бе разчитал.

Дойдоха още хора и разговаряха за най-различни неща. През това време Морено мислеше дали да се сбогува или не със семейство Санта Крус. Ако не отидеше, кръстникът му може би щеше да се обиди, а ако отидеше, можеше да се получат по-големи усложнения, включително и да се откаже от пътуването и да го отложи… Нямаше как да не отиде. Но кога? За вечеря? Колебаеше се, на път към къщи дълго размишляваше върху тоя належащ проблем. „По принцип — рече си — е най-добре да не я виждам никаква, тъй като в мислите си непрекъснато го правя. Как се вдетиних! В края на краищата имам време да премисля до утре, явно днес няма да тръгна.“

Към пет часа мизантропът влезе в един магазин на площад „Майор“, за да разгледа шаловете от Гранада, които възнамеряваше да подари на английските си приятели. Стоя там четвърт час и продавачът предложи да му изпрати по Пласидо най-доброто, с което разполагаше, за да си избере. Свечеряваше се, тъй че бе по-разумно господинът да обмисли въпроса през деня. Като стигнаха до това заключение, той пое обратно към къщи. На входната врата усети леко потупване по рамото. Беше Хасинта, потупваше го с чадъра си. Добрият господин замръзна, все едно че го бяха застреляли. Поиска да каже нещо и не можа. Хасинта го улови подръка и като изкачиха няколко стъпала, разговорът започна.

— Значи, най-сетне тръгвате?

— Потеглям най-накрая. Време беше…

— Но какво, много ли се изморявате днес? Да вървим тогава бавно, по-бавно, ако искате… Ах! Гилермина ми разказа, че днес сте били много благочестив… Такива хора ми харесват.