Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Морено бе бръкнал в джоба си, за да извади една песета. Но му се видя много, даде два пенса (искам да кажа, две петачета) и си тръгна.

И тая нощ сляпото момиче със своята грозота и хубаво пеене му се яви така ясно, че му се струваше, че го чува и вижда. Народната музика оживя в съзнанието му по такъв начин, че представата превъзхождаше действителността. Хотата разливаше в цялото му същество безкрайна тъга, но в същото време и утешителна печал, балсам, размазван нежно от божествена ръка. „Трябваше да й дам песетата“ — рече си той и тая мисъл го накара да изпита неизказано угризение. Чувствителността му се беше изострила до такава степен, че радостта и мъката, които се излъчваха от оживелите представи, го разтърсиха из основи. Доплака му се… Музиката трептеше в душата му, сякаш в нея нямаше нищо друго, освен звънки струни. После вдигна глава и си каза: „Спя или съм буден? Трябваше да й дам песетата… Бедната! Ако ми остане време, ще я потърся утре, за да й я дам.“

Часовникът на „Пуерта дел Сол“ удари. Тогава Морено усети дълбоката тишина, която го обгръщаше, и мисълта за самотата завладя съзнанието му. Представи си, че е напълно сам, че домът му е безлюден, кварталът е безлюден, Мадрид е безлюден. Вгледа се в светлината и докато я пиеше с очи, го връхлетяха нови мисли. Бяха най-важните, както бихме казали, мислите — обитатели, гълъбиците, които се връщаха в гълъбарника след кратка разходка. „Тя губи… — рече си той с малко пресилена увереност. — Носи наказанието си в своето високомерие, защото никога няма да постигне желаната утеха… Аз ще се утеша със самотата, която е най-добрият приятел. И кой може да ми каже, че догодина, като се върна, няма да я заваря различна? Ще видим… Защо да не стане така? Сигурно ще се е уверила, че да обичаш такъв мъж е противно на природата, на нейния бог, на този добър бог, който лежи в стъклената урна със саван от най-фино холандско платно, същия бог, приятел на Еступиня, той ще я посъветва да ме обикне. Да, догодина се връщам… през април вече ще съм тук. Леля ми ще види тогава дали няма да стана вярващ, толкова вярващ, че ще смая всички тук… Моето обожавано момиче си заслужава една меса. И тогава ще похарча един милион, два милиона, шест милиона за построяване на благотворителен приют. С каква цел рече Гилермина? Ах! За луди, да, това е най-належащо… Ще ме нарекат Провидението на нещастниците , ще смая света с благочестието си… Ще имаме едно, две, много деца и ще бъда най-щастливият сред мъжете… Ще купя онзи Христос, обграден с толкова кардинали, сребърна урна… и…“

Стана да се поразтъпче из стаята, после се върна и седна до масата, където бе лампата, защото бе усетил много обезпокоителна болка. Сърцебиенето, което беше престанало за миг, се поднови със страхотна сила и сякаш изпълни гърдите му… „Колко зле ми стана! Но ще ми мине и ще заспя. Тая нощ хубаво ще се наспя… Болката вече отслабва. Значи през април се връщам и съм сигурен, че тогава…“

Изведнъж се вцепени, тъй като усети от стомаха му да се изкачва към гърдите някаква огромна топка, вълна, нещо, от което дъхът му секна. Протегна ръка като човек, който иска да подкрепи думите си с жестове, но думата, тревожният вик или може би зовът за помощ не можа да излезе от устните му. Вълната нарастваше; усети я да минава през гърлото му и да се качва, да се качва. Светлината изчезна пред очите му. Облегна се с две ръце на края на масата и като наведе глава, опря върху тях челото си, издавайки глух стон. Тъй остана, неподвижен, онемял. В това състояние на надежди издъхна този нещастен човек.

Животът му секна вследствие на спукване на кръвоносни съдове, причинило мигновен кръвоизлив в мозъка. Отдели се от човечеството; от голямото дърво падна съвършено сухото листо, придържано единствено от невидими нишки. Дървото с огромните си клони не усети нищо. В същия миг тук и там падаха и други безполезни листа, но на следващото утро щяха да се появят безбройни пъпчици, свежи и млади.

На разсъмване Гилермина се приближи до вратата и се ослуша. Не чу никакъв звук. Не светеше.

— Спи като младенец… Голяма глупост ще сторя, ако го събудя.

И се отдалечи на пръсти.

Към средата на ноември Фортуната се почувствува неразположена. Като я наблюдаваше, Балестер си викаше: „Ненапразно казвам, че трябваше да обича мен вместо да си погубва живота заради тоя лекомислен човек. Какви жени! Също като магаретата — наумят ли си да вървят по ръба на пропастта, и да ги пребиеш от бой, пак няма да се отклонят.“