Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Колко съм благодарна на скъпия на моята душа атеист! Продължавай, продължавай да ми доказваш по тоя начин безбожието си и бедните ще те благославят… Ти и атеист! Няма да повярвам, дори да се закълнеш.

Морено се усмихваше с тъга. Светицата така се въодушеви, че го целуна.

— Ето, нехранимайко, масон, лютеран и анабаптист, това е отплатата за подаянията ти.

Толкова се развълнува, когато устните на светицата докоснаха челото му, че го обзе лека печал и малко остана да се издаде. Притисна нежно светицата към гърдите си и рече:

— Там е работата, че едното не изключва другото, но макар и безбожник, ми се иска моята църковна мишка да е доволна, за да продължава да сипе гръм и мълнии. Да предположим, че съществува това, което според мен го няма… Да допуснем… Тогава моята скъпа мишка ще почне да гризе някой край на небето, за да издълбае дупчица, през която да се промуша…

— Всички ще се промушим — забеляза весело сестрата на Морено, на която тия шеги много се нравеха.

— Като нищо ще ти издълбая дупка! — рече Гилермина. — Само с гризане ще се занимавам във вечността и ако бог ме открие и ме сгълчи, ще му кажа: „Господи, това е, за да влезе моят племенник, който беше голям безбожник… на думи, много естествено, а ми даваше за бедните.“ Бог ще размисли и ще отвърне: „Добре, нека влезе, но никой нищо да не разбере.“

В десет часа мизантропът беше в стаята си и се готвеше да си ляга.

— Имаш ли нужда от нещо? — запита сестра му.

— Не. Ще се помъча да заспя… Утре по това време ще слушам как крещят: гюма с мляко . Каква досада!

— Но, човече, какво искаш? Не купувай, щом не ти харесва. Тия бедни хорица от това живеят, остави ги на мира.

— Нямам нищо против да живеят, колкото си искат — отвърна разпалено Морено. — Само че се дразня, ама много, като им слушам виковете.

— За бога, има и по-лоши неща и пак се търпят.

Влезе Том и сестрата на Морено се оттегли, но веднага след това се появи Гилермина със същата песен:

— Искаш ли нещо? Да видим дали ще поспиш, че не те чака малко път утре. Не забравяй да телеграфираш от Париж, за да знаем как си…

Тръгна да излиза и се върна.

— Утре няма да те будя. Нужна ти е почивка. Имаш време, синко, имаш време да се кахъриш. Най-важно е здравето.

— Тая нощ наистина ще си отспя — заяви дон Мануел с унилата надежда на болен човек. — Все още не ми се спи, но имам някакво предчувствие, че ще заспя.

— А аз ще се моля да си починеш. Ще видиш, ще видиш. Докато си там, толкова ще се моля за теб, че ще се излекуваш, без да знаеш откъде ти идва лекът. Сигурно и не подозираш, глупчо, че църковната мишка се е заела с теб и в момента те спасява. И когато усетиш, че нещо ново е проникнало в душата ти и се събудиш пречистен от всички тия атеистични измами, ще извикаш: „Чудо, чудо!“ А няма да има никакво чудо, ами молбата ми ще бъде чута, както се казва. Е, да не те занимавам повече, че стана късно… Веднага си легни и изкарай наведнъж седем часа сън.

Няколко пъти го потупа по раменете и излезе, обзета от отчаяние. Искаше му се да остане още известно време, думите й го успокояваха.

— Чакай малко. Ако искаш, събуди ме рано… Обещавам ти да се държа по-прилично от днес.

— Ще вляза, ако си станал. Иначе не — отвърна Гилермина, връщайки се. — По-добре да поспиш, отколкото да се молиш. Трябва ли ти нещо? Искаш ли подсладена вода?

— Донесоха ми вече. Върви, ти също трябва да поспиш. Бедничката, не зная как издържаш… Да си създаваш толкова грижи!

Щеше да добави: „И за какво е всичко това?“, но се сдържа. Не помнеше леля му да е била тъй приятна като тая нощ, усещаше, че нещо го влече неудържимо към нея. Най-сетне светицата си тръгна и не след дълго Морено нареди на прислужника да се оттегли.

— Ще си легна след малко — каза господинът, — защото, макар и да вярвам, че ще заспя, все още никак не ми се спи. Ще седна да прегледам списъка с подаръците, да видя дали не съм изпуснал нещо… А, не бива да забравяме шаловете. Сестрата на Морис ще се разсърди, ако не й занеса нещо типично испанско.

Мисълта за шаловете го върна към спомена за това, което бе видял същия следобед. На път за магазина, на „Пласа Майор“, където се надяваше да открие тоя оригинален артикул, срещна една сляпа просякиня. Беше младо момиче, което пееше хоти под акомпанимента на един китарист с такъв приятен глас и такова майсторство, че Морено спря да я послуша. Беше ужасно грозна, дрипава и воняща, като пееше, опулените й невиждащи очи на мъртва риба сякаш излизаха от орбитите си. Лицето й бе обезобразено от шарка. Само две хубави неща имаше в нея: ослепително белите й зъби и силният й, звънтящ глас, изпълнен с трепетни чувства и една печал, която пронизваше сърцето с неизразима носталгия. „Ето нещо наистина типично“ — мислеше си Морено, докато се наслаждаваше на изящните кладенци и любовното й чуруликане, непостижимо за театралните знаменитости. Думите бяха също тъй поетични, както и музиката.