Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Ако тези терзания я тласкаха към ново помирение, гордостта и най-вече самолюбието й се бунтуваха неудържимо срещу безчестницата, която мъкнеше в семейното огнище чужди деца. Да понесе това, значи да си лепне петно на челото. Доня Лупе нямаше да го допусне, дори ако трябваше да върне не само чуждите пари, но и собствените си… Е, чак собствените не, но по тоя красноречив начин искаше да изрази огромното си раздразнение.

Какво ще кажат хората? Какво ще кажат приятелките, в чиито очи доня Лупе изпълняваше службата на пазител на морала и добрите нрави? Вярно е, че докато Макси, болен и затворен по това време в лудницата, нямаше да знае нищо за изневярата, за външния свят майчинството щеше да изглежда напълно законно. Но в този случай, като се прибавеше към позора и лъжата, той ставаше още по-голям. Всички щяха да сметнат доня Лупе за укривателка и здравата щяха да я одумват. Сякаш ги чуваше: „Вижте я, уж горда и със строги нрави, а крие незаконната стока, която другата негодница е донесла в къщи. Заради парите й го е направила. Бащата на рожбата е богат човек и сигурно е платил добре за контрабандата.“ Мисълта, че можеха да кажат подобно нещо, оросяваше челото на августейшата вдовица с капки пот, едри като зърна нахут.

„Тя самата — рече си — не скри, че бедният Макси е толкова невинен в тая работа, колкото и аз. Ще го изпее пред всички, понеже си е такава, голямо плямпало… Но за предпочитане е да каже истината, отколкото хората да ни одумват и да се питат чие ли е това дете…“

От всичко ставаше ясно, че мошеничката носи проклятие на къщата. Тя бе виновна за лудостта на Макси. Доня Лупе го бе предсказала: Фортуната бе твърде много жена за този никакъв мъж. Естествено бедното момче сигурно щеше да умре или да се побърка. Сега вече трябваше да желае уличницата да се махне от очите им; между нея и семейството да зейнат непреодолими пропасти; да може да каже на приятелите си: „За мен тая жена е мъртва.“ Сянката на Хауреги сякаш й помогна да вземе решението, прославената му вдовица като че го видя да слиза от портрета, да оживява и да казва: „Ако не изхвърлиш от къщата тая птичка, си отивам. Ще се изтрия от платното и повече няма да ме видиш. Или тя, или аз.“ И когато птичката повтори, че си отива, доня Лупе отвърна остро:

— Какво правиш, че още не си тръгнала? Откровено казано, чудя се защо още се бавиш. Не съм срещала по-голяма нахалница.

Отведе я в стаята си и там обяви намерението си да й върне парите. С голяма студенина и спокойствие Фортуната каза, че ще вземе само рентата от тях.

Доня Лупе така зяпна, че малко остана да глътне някоя муха. Първият й порив бе да откаже да бъде администратор и пълномощник на подобна личност, но това доказателство за доверието към нея я разколеба. Настоя да върне парите, другата настояваше още повече те да не излизат от ръцете на човека, който тъй добре умееше да борави с тях, и въпросът остана висящ. Доня Лупе се боеше, че отношенията с племенницата няма да прекъснат, че ще остане този телеграфен кабел, по който ще влизат в съприкосновение безнравствеността и най-чистата почтеност. Да съхранява парите означаваше своего рода роднинство… О, не, никакво примирение с обидата! Но в същото време да връчиш свещените песети на собственицата им бе все едно да ги хвърлиш на улицата. Любовниците й щяха да ги изхарчат, докато мигнеш… Жалко би било да се разпилее такъв прекрасен капитал.

Дълго спориха, демонстрирайки деликатност, но в края на краищата парите останаха при доня Лупе. Сумата възлизаше на тридесет хиляди реала — двайсет хиляди от Фейхо и над десет хиляди от лихвите, получени от двайсетте, които Торкемада бе вложил в заеми за войската. Тъкмо в последните дни на годината, когато се развиха описваните събития, почти цялата сума не бе вложена и госпожата я съхраняваше в скрина, очаквайки предложение от страна на коменданта, с когото преговаряше дон Франсиско. Сумата, която Фортуната притежаваше в банкови акции, се съхраняваше по същия начин, защото тъй бе разпоредил дон Еваристо. Лелята на Макси пазеше извлечението от документа за банковите акции в писалището си и го изваждаше само в края на тримесечието, за да отиде и да прибере дивидентите. Относно тия пари между двете жени не възникна спор, тъй като Фортуната бе решила да прибере сумата, а другата не искаше да пази фондове, с които не може да разполага за находчивите си финансови комбинации. Съхраняването на документа й причиняваше неудобство и я държеше в такова напрежение, без да получава каквито и да било облаги, че не съжали, като видя, че тя напуска нейния дом. Тридесетте хиляди реала бяха прибрани на сигурно място в скрина. За доня Лупе те бяха като осиновено дете, което обичаше както своите собствени.