Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Вижте какво, когато народът започне да безчинствува, гражданите се оказват беззащитни и чистосърдечно казано, свободата, естествено, е хубаво нещо, ала най-напред трябва да се живее. Какво се получава? Всички искат ред. Следователно изскача диктаторът, човекът с голямата тояга, и щом започне да я върти, всички я благославят. Или има логика, или няма логика. Дойде значи Наполеон Бонапарт и се зае да вразумява тия хора. Много добре си свърши работата и аз го приветствувам, да, бога ми, приветствувам го.

— Аз също — най-искрено каза Макси, отбелязвайки остроумността на разсъжденията му.

— Означава ли това, че съм привърженик на тиранията? — продължи Идо. — Не, бога ми. Обичам свободата, но при условие, че се уважават Хуан, Педро и Диего… Нека всеки си мисли каквото си ще, но без да безчинствува, без да безчинствува и винаги да съблюдава законите. Мнозина смятат, че за да бъдеш либерал, е достатъчно да надаваш крясъци, да обиждаш свещениците, да не работиш, да искаш да се премахне това или онова и да викаш „смърт на управляващите“. Не, бога ми. Какво произтича от това? При зле разбрана свобода и множество ликвидации богатите се изплашват, бягат в чужбина и човек не може да види никъде пукната пара. Няма ли пари в обращение, пазарът се разстройва, няма какво да купиш и ратаят, който толкова викаше „ура“ за конституцията, няма какво да яде. С една дума, винаги съм казвал: „Логика, либерали.“ Никой не може да ме убеди в противното.

„Тоя човек е много умен“ — помисли си Рубин и няколко пъти кимна в знак на съгласие с твърдението му.

И когато Идо му се представи на раздяла и каза, че преподава в отделенията на католическите училища, Макси реши, че тая скромна длъжност не отговаря на знанията и диалектическото му умение.

На следващия ден следобед Макси завари от познатите си в кафене „Гайо“ само общинския бирник и Хосе Искиердо. Последният бе сложил на близкия стол някакъв вързоп. Младият човек погледна дискретно и забеляза, че това са дрехи или обувки, покрити с кърпа. Вързопът бе тъй зле стъкмен, че при преместването на стола се показа една елегантна обувка от кожа с цвят на кафе. Сякаш ледена капка докосна сърцето на Рубин, като я видя. „Тази обувка е нейна… Ах, нейна е! Познавам я като своите. Не е за поправка, почти нова е. Иска да й направят нов чифт по тая. Много е суетна по отношение на обувките. Винаги й се иска да има три-четири чифта в най-добро състояние. Защо ли тя самата не ги носи на обущаря? Защото не излиза. Значи е болна… Болна е, но от какво?“

Платон се сбогува с приятеля си, вдигна вързопа и каза, че трябва да отиде на улица „Аренал“.

„Точно така — помисли си Макси, без да каже нито дума. — Там е нейният обущар. «Аренал» 22… Бих могъл да узная нужното, като проследя тоя дивак. Но не… С логика и само с логика ще го узная. За какво ми е тоя бистър ум, който имам сега? Ще се оправя сам.“ По-късно, когато влязоха Идо, Рефухио и неколцина други, той се разприказва и изрече възхитителни мисли за всичко, за което стана дума, а то бе въстанието в Куба, повишението на цените на месото, какво е нужно, за да ти се падне печеливш билет от лотарията, колко често се хвърлят хора от моста на улица „Сеговия“, новия трамвай, който скоро щяха да пуснат в движение, и други дреболии.

В началото на март на път за кафенето Макси срещна и поздрави под колоните на „Каса Панадерия“ Искиердо в същия миг, в който до последния спря общинският бирник. Двамата с Хосе Искиердо си размениха няколко думи.

— Веднага идвам в кафенето — рече моделът и показа няколко пакета, които приятелят му гледаше с любопитство. — Качвам се да оставя това: ролки с ширит, сапун, по дяволите, фурми. Натоварил съм се като магаре.

Максимилиано продължи към кафенето и като видя, че Платон пое към улица „Сиудад Родриго“, погледна часовника си.

„Фурми! Колко пъти съм й купувал! Много обича лакомствата. Умира за тях… — рече си мислителят и влезе в заведението, без да забелязва нищо наоколо. — Яде фурми… Значи не е болна. Фурмите са мъчносмилаеми. И след като ги яде, причината да не излиза не е болест. Значи е нещо друго.“

Когато Искиердо влезе, отново погледна часовника си. „Бави се дванадесет минути. Значи къщата е наблизо… Дванадесет минути: нека са четири за изкачване на стълбището, две за слизане. Уморен е, сигурно се е качвал нависоко… Къщата е наблизо. Ще я открия по логичен път. Никакви въпроси, тъй като няма да ми отговорят. Би било недостойно да следя това животно. Размисъл, само размисъл…“ Искиердо и общинският бирник го поканиха да изпие някоя чашка с тях, но той отказа, защото ракията го отвращаваше. Заслуша се в разговора им, като се пазеше да не разберат, въпреки че нямаше нищо интересно за него, тъй като двамата обсъждаха дали общината ще намали броя на мулетата от отдела за паркове и отдих, за да могат общинските съветници да си разделят ечемика. След това бирникът мина на семейни теми и се оплака от нескончаемите болести на съпругата си, а Искиердо се възползува от случая и произнесе няколко дивотии за предимството да нямаш семейство за издържане.