Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Вижте какво, приятелю Максимилиано, аз мисля, че всичко, което трябва да знаем по тоя въпрос, вече ни е казано. А това, което не са ни казали, е по-добре да не го знаем… защото прекомерното задълбочаване в нещата убива вярата. Тоя живот не е нищо друго освен преход: такъв го намираме, такъв го и напускаме; колкото и да гледаме към небето, манната няма да падне… „Ще си изкарваш хляба с пот на челото“ — е казано и това е всичко. Каква полза имате от разсъжденията дали душата е това или онова? Нали накрая всички ще умрем… Съвестта ни да е спокойна, да не правим злини и топката да се търкаля, да не се боим от материализма на смъртта, защото в края на краищата сме прах и…

— Достатъчно, не продължавайте — прекъсна го Макси начумерено. — Ако сте материалист, никога няма да се разберем.

— Не, аз казвам, че душата получава това, което е заслужила и понеже тялото е като черупка на яйце, разпада се, мен не ме е страх от материализма, според който човек се превръща в прах.

— Стига!… Ясно ми е — каза другият още по-възбудено, показвайки обзелата го досада. — Вие сте от школата на брат ми Хуан Пабло: сила и материя . Ще има да говорим за това. Аз ще изложа учението си, нека и Хуан Пабло изложи своето и да видим кой ще поведе след себе си човечеството.

След тия думи се завъртя на пети и бързо излезе, като се отправи към стаята си. Жена му го последва дълбоко натъжена. Макси седна до масичката, на която имаше няколко книги и неща за писане. Като сложи ръка на рамото му, тя се вгледа в драсканиците, които трескаво изписваше върху хартията.

— Виж тук най-важните точки — бърбореше той. — „Солидарност с духовната субстанция. Въплъщението е състояние на изпитание или наказание. Смъртта е освобождение, опрощение, сиреч истинският живот. Нека се постараем да я постигнем по-скоро.“

— Хайде, сега си почини мъничко — каза тя, като направи опит да измъкне писалката от ръката му. — Достатъчно поработи днес с тия толкова трудни изчисления… Утре ще продължиш… Не, недей да мислиш, че съм против; аз ще ти помогна в мисленето… Ще говорим за това. Аз също размишлявам.

Противно на очакванията й, Макси не се ядоса. Лицето му бе добило ангелско изражение, движенията му бяха меки и приличаше повече на древен апостол, чиято лудост е плод на манастирска самота, отколкото на съвременен безумец, подготвян за лудницата от трескавите стремежи на днешното общество.

— Ти също размишляваш — каза й той с нежност. — Зная, мислиш, защото чувствуваш; ти ме разбираш, защото обичаш. Грешила си и си страдала; да грешиш и да страдаш са двете страни на едно и също нещо — следователно имаш чувството за освобождение или, алегорично казано, оковите на живота тегнат на ръцете ти.

Фортуната не разбра нищо от това бръщолевене, но за да не му противоречи, се съгласяваше.

— Няма къде повече да страдам, целият ми живот е бил едно мъчение… Но сега не мисля за това.

Доня Лупе гледаше през открехнатата врата.

— Ти ще ми помогнеш — продължи Макси с проблясъци на религиозно вдъхновение в горящите очи, — ще ми помогнеш да разпространя това велико учение, плод на толкова размисъл, което нямаше да добие завършен вид без помощта на небето. Великото тайнство на откровението се върна в мен. Това, което зная, го зная, защото ми го каза онзи, който знае всичко.

Като забеляза, че леля му го гледа, той я повика с ръка и рече:

— Лельо, влезте… Не говорим за тайни неща. Вие също сте с мен в неизмеримото… в неизмеримото и мъчително разпространение на учението… Наистина не мога да си обясня, не разбирам как позволявате да влиза тук тоя материалист…

— Дон Франсиско? Синко, но какво зло може да ти причини?

— Голямо, лельо, голямо, защото всички от тая долна секта не могат да ме понасят и ако тоя човек продължава да идва у дома свободно, би могъл да направи опит да погуби доброто име на моята система, като преди това ми отнеме честта.

И погледна Фортуната, сякаш искаше да открие върху лицето й потвърждение на думите си. Тя разбра това.

— Има право, лельо. Тоя материалист да не влиза повече тук.

— Добре, няма да влиза, синко, няма да влиза… Ами да. Ще му кажа да върви по дяволите със своя материализъм.

— Добре ли се чувствуваш? Искаш ли да хапнеш нещо? — запита го ласкаво жена му.

— Никога не съм се чувствувал по-добре, повярвайте — лицето и тонът му показваха спокойствието, владеещо душата му — След като открих тази толкова търсена формула, се усещам друг. Преди животът ми беше едно мъчение, сега не бих се сменил с никого. Нищо не ме боли, чувствувам се добре и като връх на щастието — нито ми се яде, нито ми се спи…