Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Уверявам те, че ако ме слушаш, ще ти избия от главата тая работа и ще станеш каквато не си: образец за омъжените жени. Между впрочем поемам задължението да не допусна отново да пропаднеш, дори пак да ти хвърлят примката. Я го виж ти, господинчото! Тая работа плаче за полицията. Ти не се меси, нека аз да се разправям, остави на мен… и ще видиш. Искаш ли да се обзаложим, че някой ден ще цъфна в къщата на доня Барбара и ще й издумам всичко от игла до конец? Ти не знаеш коя съм аз, не ме познаваш. Как си могла да бъдеш толкова глупава и да не потърсиш помощта ми! Заслужила си всичко, което ти дойде до главата. Отсега нататък, щеш или не щеш, вземам работата в свои ръце… Накрая ще ме обичаш, както се обича майка.

При тия думи доня Лупе сияеше. Едва се сдържа да не погали майчински племенницата си, тъй силни бяха радостта и задоволството й. Преследваше я непрекъснато една мисъл, но тя я криеше в най-потайното кътче на хитроумния си мозък. Не позволяваше Фортуната да съзре и сянка от нея. Пазеше я за себе си и й се наслаждаваше насаме. „Дали й е дал пари?“ Всеки път си отговаряше утвърдително на тоя въпрос. „Сигурно й е дал нещо, може би доста пари. Но къде, по дяволите, ги крие? Какво прави, че не ми ги дава да ги вложа? Ясно ми е: изпитва срам да ми даде пари, придобити с такива средства. Тая деликатност й прави чест… Нищо друго не е, срам я е да ми го каже. Но накрая всичко ще излезе наяве.“

И един следобед, когато съпрузите бяха излезли на разходка, голямата капиталистка, не можейки да сдържа повече любопитството си, изпрати Папитос по някаква работа, за да остане сама, и с решителност, достойна за възхищение, направи обиск на шкафа и сандъка на Фортуната. Като се възползува от безбройните си ключове, отвори всички чекмеджета и ги претърси внимателно, стараейки се да оставя нещата, след като ги прегледа добре, на предишното им място. Практикуваше този езуитски метод винаги, когато се наложеше да пъхне любопитните си ръце където не й е работата. Претърси тук, претърси там, и нищо. Банкнотите се крият толкова лесно, че е невъзможно да ги намериш. Ала доня Лупе бе надарена с тънък нюх за откриване на пари и беше сигурна, че ще ти намери, стига да бяха тук. „Да ги е зашила в дрехите си? Възможно е. Тая хитруша изглежда, че уж нищо не знае, ама си я бива!…“ В шкафа нямаше нищо, наподобяващо пари, нито дори писма. Няколко украшения и картички, които й се сториха любовни послания, но от паричките нито следа.

„Много странно — ръмжеше вдовицата, тършувайки из сандъка, след като бе претърсила из основи шкафа. — Не мога да го разбера, щом той е толкова богат, а тя толкова бедна!…“ Сандъкът беше пълен със стари дрехи и също не даде резултат. „Ама все нещо трябва да има — промърмори госпожата, — нещо трябва да има. Все някъде трябва да е скривалището. Или има пари, или изобщо няма пари на тоя свят.“

Изморена от безплодното тършуваме, доня Лупе прибра ключовете, които приличаха на гъста чепка грозде, достойна за арсенала на банда крадци, седна да размисли и като почна да гали с едната си ръка гърдата си от памук, а с другата да се чеше по челото досами косата като човек, който помага на някоя мисъл да се роди, рече: „Ако действително нищо не й е дал, трябва да признаем, че тоя човек е най-големият негодник!“

Горещината се усилваше и сцените, които описах, се повтаряха с онази еднообразна последователност, която в известни периоди придобива човешкият живот, също като при уморен художник, който не се грижи за обновлението на изразните средства. Разходките вечер с кварталния трамвай, излетите до някой летен театър, вечеринките в дома на Саманиего или у Рубин; умилкванията на критика от улицата, романтичната фигура на Олимпия, сякаш окачена на балкона като отличителен знак или надпис, който гласи: „Тук се обича изтънчено“: екстравагантностите на Балестер; кризите на Макси, всичко се повтаряше ден след ден с точността на програма.

През август се случи нещо непредвидено и то бе следното: Една сутрин при доня Лупе дойде Торкемада да разискват търговски дела. С летните си дрехи славният дон Франсиско приличаше на военен от Куба, тъй като освен синьото костюмче бе наложил на главата си сламено сомбреро с широка периферия. Ризата му на яркочервени райета напомняше знамето на Съединените щати и за да подчертае още повече американския си вид, носеше вратовръзка с карфица и дълга верижка за часовник, която непрекъснато се люлееше насам-натам върху гърдите му. Панталоните му биха тъй къси, че като седнеше, краката му се виждаха до половината. Тук му е мястото да кажем, че покойникът е бил по-дребен . Всички тия неща внушаваха чувството, че са наследени или придобити чрез съдебен запор, или пък взети от някой флибустиер 309 309 Морски разбойник и контрабандист. — Б.пр. . Когато бе на посещение някъде, сомбрерото му служеше за ветрило с преимуществото, че присъствуващите се възползуваха от вентилацията, която създаваше тая тъй умело размахвана тропическа шапка.