Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Повече, отколкото си мислите… Чета най-нежни пасажи… строфи за раздяла… самотни въздишки…

— Ах, какъв досадник!

— О, нищо не ми убягва. Съгласен съм, че имате основания да бъдете толкова разчувствувана. Но има и нещо друго… На мен ми е приятно да стигам до корена на нещата, да търся причините и, откровено казано, като се вгледам в тях, не мога да не съжалявам за грешката, от която страдате толкова време.

Фортуната го наблюдаваше с усмивка, тъй като не смяташе, че трябва да се разсърди.

— Да, не мога да не съжалявам — продължи надуто управителят, — че сте толкова последователна с хора, които не го заслужават… Да има толкова верни сърца по земята и да се търси тъкмо най-непостоянното и…

— Какви глупости говорите?

— О! Не са глупости — отвърна аптекарят, като направи няколко крачки пред нея, стараейки се да бъдат колкото се може по-грациозни. — Простете дързостта ми. Аз съм си такъв, винаги съм бил пределно ясен и щом някоя мисъл поиска да излезе от мен, отварям й вратата, иначе, остане ли вътре, ще се пръсна… Та казвах… Ще се разсърдите ли?

— Не човече, защо трябва да се сърдя… Пуснете я, пуснете я.

— Та казвах… — Балестер зае поза, която му се струваше аристократична, — казвах, че човека, когото би трябвало да обичате, съм аз… Сега виждате, че не съм от тия, дето си държат езика зад зъбите.

— Ах, колко мило! Харесва ми откровеността.

— Скрито-покрито няма! Ако ме обикнете, ще разберете какво значи любещо, последователно и горещо сърце. Но трябва да ви предупредя за едно нещо…

— Какво?

— Ако решите да ме обикнете… няма да решите, но ако решите внимавайте да не ми го кажете изведнъж… ще умра от радост. Ще ми подействува като електрически шок.

— Бъдете спокоен… Да, ще ви го казвам малко по малко… ще ви подготвям като за лоша новина…

— Не чак така, не чак така…

— Май че не сте добре… Няма ли тук сред всичките тия лекарства някое да ви оправи главата?

— Де да имаше, приятелко моя, де да имаше! Много хора си мислят, че най-болната глава тук е на бедния Макси, когато моята е като птичи кафез. Наистина, само две думи от когото трябва биха ме превърнали в най-разсъдителния и най-щастливия човек на земята.

Като видя да влиза Рубин, той смени темата.

— Тъкмо казвах на вашата скъпа половинка, че ще й дам две хапчета. Бога ми, какви хапчета!…

— За нея?

— Не, човече, за вас.

— И какви са?

— Хубава работа; иска ви се да знаете и какви са. Дявол да го вземе, като измисли нещо ново, човек трябва да запази тайната за себе си. Това е препарат.

— Тоя Сехисмундо се е побъркал — рече Фортуната. — Да си вървим.

— Не вземам лекарства, ако не зная съставките — забеляза Макси наивно.

— Тия щастливи мъже са много безочливи. Искат всичко да научат… Сега излиза на разходчица със своята гълъбица. Колко сме любезни! И после момченцето се оплаква — подръпна го за ухото, — оплаква се за няма нищо… галеното дете на провидението… Сбогом, забавлявайте се.

Изпрати ги до вратата на аптеката, стана много сериозен и като се протегна на пръсти, колкото можеше, ги проследи с поглед, докато се изгубиха нагоре по улицата.

Нижеха се унилите дни на лятото, което в Мадрид е сезонът на тъгата, тъй като сънят и апетитът бягат, обществото намалява и тези, които остават, живеят като емигранти. В семейство Рубин не се случи нищо особено, положението на Макси не се влошаваше, макар и всяка сутрин да имаше своята нервна криза, по-бурна или по-тиха, не стигаше степента на ярост от знаменитата утрин с арсеника и двете жени го понасяха с търпение. През нощта кризите се проявяваха леко и понякога дори не личаха. С убеждение и строгост Балестер бе успял да го отдалечи напълно от всякакво четиво, благоприятствуващо концентрацията на духа.

Както би трябвало и да се очаква, между Фортуната и доня Лупе не съществуваше пълно съгласие, защото наблюдателната и прозорлива госпожа Хауреги бе разбрала, че племенницата й върви по лош път още от началото на юни. Познатите на семейство Рубин знаеха за историята на Фортуната и драматичната роля, която играеше младият господин Санта Крус. Някои вероятно бяха осведомени и за третото й излизане на сцената на нейната луда илюзия, ала никой не се осмели да го довери на доня Лупе. Независимо от това тя го бе отгатнала по нюх й с прости пресмятания. Веднъж се накани да вдигне тупурдия , „за да не си въобразява — мислеше тя, — че лъжите й минават и лапам мухи“. Но Фортуната, спомняйки си начаса за уроците на своя приятел Фейхо, тегли разделителната черта, която той й препоръчваше, и, каза по въпроса: „Оттук дотук, госпожо, властвувате вие; оттам нататък са моите неща , а в тях вие не можете да се месите.“