Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Гордата вдовица на алебардиста не се призна за победена и още на два или три пъти подновява атаката по следния начин:

— Ако бедният Макси беше здрав, той щеше да те оправи, както подобава на всеки мъж, който се уважава; ама не е и аз трябва да се грижа за доброто име на семейството. Хиляда пъти съм си казвала: „Да избухна ли, или да не избухна?“ В положението, в което се намира, избухването ми би означавало смърт за бедничкия. Затова се въздържам и преглъщам всичката отрова. Виждаш ли? Главата ми побелява, като гледам тоя позор и не мога да сторя нищо…

Фортуната извърна лице, за да скрие сълзите си. Тая сцена ставаше във всекидневната, където двете шиеха летните си костюми.

— След онова, което се случи през ноември миналата година — продължи вдовицата с плашещо спокойствие, — след истинското ти или лъжливо разкаяние, след като ти бе простено — ако беше до мен, нямаше да ти простя, — след като турихме пепел на ужасното престъпление, струва ми се, че си длъжна да се държиш по друг начин. Недей да ми плачеш сега с крокодилски сълзи. Едно нещо ще ти кажа. Внимателно ме слушай.

Доня Лупе остави шева и се приготви да говори като професионален оратор.

— Поставям се на мястото на жена, която изпитва стара любов с дълбоки корени, които не могат да се изтръгнат. Има такива случаи, ето защо внимателно трябва да се разсъди. Ако беше дошла при мен и ми беше казала: „Лельо, с мен става това и това. Преследват ме, не знам дали ще мога да се защитя, слаба съм, помогнете ми…“ О! Нещата щяха коренно да се променят. Защото аз щях да те насочвам, щях да ти вдъхна сила, щях да те утеша. Ама не, правиш каквото ти скимне, и се държиш като някоя безразсъдна хлапачка… Това е глупост. Там, там са причините за всичките ти нещастия: изобщо не разчиташ на хората, които трябва да те направляват. С една дума, дойде ли времето да потърсиш помощ, ще бъде късно и хората ще кажат: „Сама се оправяй, дави се, покрий се със срам и върви по дяволите.“

След тая красноречива реч госпожата сумтя доста време, а Фортуната не вдигаше очи от шева си. Мислеше за странните схващания на вдовицата, която, изглежда, бе склонна към опрощение, в случай че се допитваш до нея и я смяташ за непогрешим съветник и съдник на делата ти. „Тая жена иска да бъде папа — мислеше тя, — стига само да я направят, и ще се меси във всичко. Ама що се отнася до мен…“ Фортуната се отвращаваше от деспотичния нрав на доня Лупе, в който съзираше повече тщеславие, отколкото принципност, или принципност, езиутски съчетана с тщеславие. Това не бе в съзвучие с крайните възгледи на младата грешница. Тя искаше или пълно опрощение за своите дела, или пълно осъждане. Ад или небе, нищо друго. Имаше си своята идея и не се нуждаеше нито от съвети, нито от защитата на когото и да било. Щеше да се оправи най-добре сама и какъвто и кръст да й бе отреден, не й бе необходимо друг да го носи. Действията й бяха решителни, праволинейни, летеше към тях като снаряд изстрелян от оръдие.

Известена от своята приятелка Каста, с която си споделяха тайни неща, че Санта Крус са заминали на летуване, доня Лупе използува това обстоятелство, за да произнесе на племенницата си още една реч, макар и не с такъв обвинителен тон като предишните.

Госпожата беше крайно разсъдителна и винаги строеше своите планове и доводи върху здравата основа на свършените факти.

— Гледай как само бихме могли да се разберем — каза й тя един следобед, когато отново й падна под ръка. — Разбрах, че човекът, който ти е взел ума, не е в Мадрид. Какъв по-сгоден случай да оправиш вътрешния си мир, който изцяло е в развалини? Съгласна съм да ти помогна с каквото мога. Не би трябвало да го правя, но ми е жал и съчувствувам на човешките слабости. Друга нямаше да даде и пет пари; аз мисля, че в такива деликатни неща трябва да се постъпва с известен такт. Най-напред е нужно да ме поставиш в течение на събитията, да ми се довериш и за най-малките подробности; да ми обясниш какво мислиш, какво чувствуваш, какви изкушения ти идват сутрин, обед и вечер; с една дума, трябва да ми изредиш всички, абсолютно всички симптоми на тая проклета болест и да обещаеш, че ще правиш това, което аз ти наредя.

Вдовицата говореше, сякаш в джоба й бяха рецептите за всички патологични отклонения на душата.

Фортуната прояви снизходителността да каже някои неща от чиста учтивост, като скри, много естествено, най-деликатното. Доня Лупе се въодушеви дотолкова от тази проява на подчинение, че започна да хвали професионалните си способности, завършвайки така: