Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Ах, да! — спомни си Фортуната. — Не мислете, че съм забравила. Вече ги отделих настрана. Предназначени са за един музикант, който свири на корнет ли, на тромбон ли, нямам представа. Ще ги пратя по Севериана.

— Аз ще се заема — отвърна доня Лупе, давайки й да разбере, че има намерение да се върне там.

— Не, ще ги загъна и ще ги отнеса — каза племенницата, изведнъж обзета от желание да отиде в дома на покойната. — Ще вземем по едно дуро, ако случайно поискат за погребението.

— Не е лоша идея. Но трябва да ги дадем лично на Гилермина, тя умее да благодари. А, забравих да ти кажа нещо. Тя ме покани да посетя приюта й, по-точно ни покани двете. Ще отидем. Ще облека новото палто, а ти ще си сложиш фустата, дето си намислила да си ушиеш. Сигурно ще трябва да пуснем нещо в кутията за милостиня, но няма значение. Подписките ме нервират мен, от кутиите за подаяние не ме е страх.

Влезе Папитос и господарката й заповяда да свари чай, тъй като стомахът й не е в ред. Госпожата бе все още с манто и ръкавици, но докато облекчаваше с думи духовното си бреме, реши да се преоблече. Беше донесла един пакет с нещица, които купи пътьом с надеждата да събудят апетита на Макси. Балестер бе препоръчал да му дават сурово месо, но тъй като Макси отказваше да го яде, доня Лупе реши да го храни с дреболии, сърца от птици и да не му дава косидо и варива. За десерт му бе донесла португалски черни сливи.

Фортуната не обърна внимание на всичко това, бе заета изцяло с мисълта за посещението в приюта на доня Гилермина. Тъкмо оттам щеше да вземе сирачето, което искаше да осинови. Ами ако онова момченце, което чичо Пепе Искиердо искаше да продаде на Хасинта, още се намира в приюта? Какъв късмет, Исусе! Какъв удар! Нека видят, да, нека всички видят, че и тя също…

Но скоро се случи нещо, което напълно обърка плановете й за осиновяване на сираче. На следния ден, след като отклониха настойчивото предложение на Макси да ги отведе в „Сан Исидро“, отидоха на улица „Мира ел Рио“, както бяха обещали. Фортуната се страхуваше от това посещение по много причини, не на последно място и заради мъката, която щеше да изпита, като види тленните останки на Маурисия. Изплашена и обзета от нерешителност, остана в стаичката, където седеше доня Фуенсанта, наметната с черен шал. Савериана влизаше и излизаше час по час. Очите й я издаваха, че е плакала и върху раменете й също имаше черен шал. През открехнатата врата Фортуната зърна в ковчега краката на Мъжкараната и не посмя да се приближи и да я види цялата. Изпитваше мъка и ужас и не можеше да забрави последните думи, които бе казала нещастната й приятелка: „Най-напред ще помоля бога и ти да умреш, за да бъдем заедно на небето.“ Въпреки че се смяташе за неудачница, съпругата на Рубин се бе вкопчила здраво в живота. Маурисия бе казала една глупост. Всеки умира, когато му дойде редът, това е истината. Доня Лупе, която отиде да види покойната, така се развълнува, че излезе.

— Дъще моя — прошепна тя на племенницата си, — не мога да гледам тия погребални неща. Ще ми стане зле. Смъртта ме потриса, а не е да речеш, че съм страхлива. Никоя болест, само смъртта може да ме изплаши. От нея се страхувам… Оттук отивам в заложната къща. Имам нужда от въздух. Ти остани от благоприличие, светицата е вътре. Дръж моето дуро, ако случайно ти потрябва за подписчицата. Щом отнесат тялото, си отиваш в къщи. Хайде.

Когато племенницата на вдовицата на Хауреги остана сама, застана тъй, че да не вижда обутите в красиви ботинки от светла кожа нозе на Маурисия. Тия прекрасни нозе никога повече нямаше да стъпват по земята. Появи се Фуенсанта и й каза няколко думи. Миг по-късно вратата на стаята с покойната се отвори и Фортуната потрепера цялата, стори й се, че влиза Маурисия… Но не, беше Гилермина. С влизането в стаята очите й се втренчиха в младата жена и тя отново се изплаши. Светицата тръгна към нея и я гледаше, сякаш я вижда за първи път.

Докосна я леко по ръката и каза:

— Трябва да говоря с вас.

— С мен?

— Да, с вас — повтори доня Гилермина и отново я докосна, а Фортуната изпита чувството, че докосването тръгва по ръката й нагоре и стига до сърцето й.

— Две думички — каза светицата, но след това се поправи. — Малко повечко ще бъдат.

Фортуната видя на лицето й известна строгост и се накани да каже нещо, но другата не й даде време, улови я за ръката, както се улавя мъж, и рече:

— Елате оттук. Бързате ли?

— Не, госпожо…

— Не си тръгнах по-рано, за да видя дали ще дойдете. И снощи ви чаках, но не пожелахте да се появите.