Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Но какво съм виновна аз, че не обичам мъжа си? — запита грешницата, задушавайки се от плач. — Нищо не мога да сторя. Не се омъжих за това, за което вие казвате, а защото се излъгах, защото не виждах нещата такива, каквито са. Не обичам мъжа си и няма да го обикна никога, та ако ще да ми заповядат всички светци от небесния двор. Затова казвам, че съм лоша, много лоша.

Гилермина въздъхна дълбоко. Пред лицето на този страхотен антагонизъм между сърцето и божествените и човешки закони, проблем неразрешим, великото й милосърдие я озари с една възвишена идея.

— Добре зная, че е трудно да се заповяда на сърцето. Но тъкмо това ви дава възможност да престанете да бъдете лоша, както се изразявате, и да извоювате огромни заслуги. Но, дъще, как не ви е хрумнало досега? Няма по-красиво нещо за душата от това да изпълниш дълга си, когато любовта не идва на помощ. Направите ли го, ще измиете всичките си грехове. Коя е най-голямата добродетел? Себеотрицанието, отказът от щастието. Кое пречиства най-много човека? Саможертвата. Нищо повече няма да ви кажа. За бога, отворете очи, разтворете от край до край сърцето си. Въоръжете се с търпение, изпълнете дълга си, примирете се, пожертвувайте се и ще се приближите до бога, съвсем ще се приближите. Направете го, но открито, да се вижда, да се усеща и в деня, в който ще станете такава, каквато ви предлагам, аз… аз…

При думата аз Гилермина сложи ръка на гърдите си и от очите й заструи светлина.

— В тоя ден… аз ще ви се изповядам, както сега се изповядвате вие пред мен.

Това така обърка Фортуната, че сълзите й секнаха. Загледа с истински страх църковната мишка .

— Не се чудете и не ме гледайте така — продължи тя. — Не съм имала случай да изхвърля на улицата щастие, сладка измама или нещо друго. Никога не съм водила борба. Проникнах в света, в който сега се движа, както се влиза от една стая в друга. Нямаше саможертва при мен или ако е имало, бе толкова незначителна, че не си заслужава да говорим. Смейте ми се, ако искате, но знайте, че когато видя някой, който има възможност да пожертвува нещо, да откъсне с болка нещо от себе си, изпитвам завист… Да, аз завиждам на лошите, завиждам им, че имат възможност да разрушат и отхвърлят цял един свят, гледам ги и им казвам: „Невежи, удава ви се случай за саможертва и не го използувате…“

Гилермина се приближи до Фортуната, която бе разбрала отлично мисълта и въпреки нейната възвишеност, и като обгърна с ръка раменете й, я притисна леко към себе си. Никога, дори на изповед, уличницата не бе чувствувала такова желание сърцето й да прелее и да изхвърли навън цялото си съдържание. Самият поглед на девата-основателка сякаш изкарваше наяве идеала за чувства и поведение, който клетата жена носеше в душата си като всички нас; идеал, който ту просветва, ту се затъмнява според обстоятелствата и който сега сияеше в душата й като светлина.

Вратата се отвори и влезе Севериана, плачейки с глас. Бе настъпил мигът да отнесат тялото на Маурисия и този толкова тъжен акт бе известен от хълцането и риданията на жените, събрали се в траурния дом. Когато Гилермина и Фортуната излязоха, двама исполини вече сваляха на рамене ковчега, за да го поставят в скромната катафалка, която чакаше на улицата. Любопитството и желанието да каже последно сбогом на своята приятелка накараха Фортуната да се приближи до стълбите… Успя да зърне за миг жълтите ленти върху черния креп, които изчезнаха зад завоя на стълбището. После надникна от балкона и видя как сложиха ковчега и колата тръгна, сподирена единствено от Хуан Антонио и двама съседи. Изведнъж я обзе такова желание за плач, че не си спомняше да е плакала толкова много за толкова кратко време. Не бе само от мъката, че вижда да изчезна завинаги една жена, към която чувствуваше обич, привързаност, невероятна нежност; беше й нужно да очисти сърцето си от минали страдания, които все още не бяха истински изплакани.

Колата скоро се изгуби от погледа й и Маурисия се превърна в спомен, все още пресен, спомен, който скоро щеше да се стопи. Десетина минути по-късно влезе Севериана с подпухнали очи и отвори всички врати, прозорци и балкони, за да проветри къщата. Комендантшата започна да приготвя всичко необходимо за чистене и извади вехториите, за да измете на спокойствие.

— Горката Маурисия! — каза Фортуната на Гилермина, като спря да плаче, защото смяташе за не съвсем прилично тъкмо тя да плаче най-много. — Имаше нещо странно в чувствата ми към тая жена, госпожо. Знаех, че е много лоша, но я обичах… Беше ми симпатична, не можех да преодолея това. Когато почнеше да ми разказва за щуротиите си, не знам… беше ми приятно да я слушам… Когато ми дадеше някой лош съвет, струваше ми се, че не е толкова лош и че е права. Как ще го обясните?