Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

След това си спомни за краката на Маурисия и я хвана страх… В набраздяваната от светли ивици тъмнина видя малките и елегантни ботинки на покойната… Краката се раздвижиха, тялото се надигна, направи няколко стъпки и тръгна към нея с думите: „Фортуната, скъпа приятелко, не ме ли позна? Дяв… Не съм умряла, момиче, жива съм, вярвай ми, защото аз ти го казвам. Аз съм Гилермина, доня Гилермина, църковната мишка . Добре ме виж, погледни ми лицето, краката, ръцете, черния шал… Побърках се с тоя приют и не правя нищо друго, а само се моля, моля светия дух и Светата дева. Господин Пепе, ще ми приготвите ли скобите или не?… Да се провалят дано!“

Както вече казахме, Гилермина живееше на улица „Понтехос“ — една стена делеше къщата й от тази на Санта Крус. Това беше старият дом на рода Морено; от незапомнени времена в него се намираше банката със същото име и все още бе там, но с фирмата „Руис Очоа и сие“. Сградата, тясна и висока, приличаше на кула. Сегашният шеф на банката живееше другаде, но имаше кабинет на мецанина; на първия етаж живееха дон Мануел Морено-Исла, когато идваше в Мадрид, сестра му доня Патросинио, вдовица, и леля му Гилермина Пачеко; вторият бе зает от Саламеро, женен за дъщерята на Руис Очоа, а третия обитаваха две възрастни госпожи, също членове на фамилията и сестри на епископа на Пласенсия, брат Луис Морено-Исла и Бониля.

В деня, който трябваше да остане паметен, доня Гилермина се прибра в къщи към девет и половина. Толкова рано, а бе успяла да обиколи половината свят, бе изслушала три литургии, бе посетила стария приют, както и новия, който се строеше, уреждайки пътьом няколко спешни дела. Влезе за малко в стаята си, като си мислеше за посещението, което очакваше днес. Но интересът й към него не й пречеше да мисли и за своите дела, тъй че отново излезе, без да си сваля мантото, и отиде в стаята на племенника си.

— Може ли? — запита, като отвори лекичко вратата.

— Влез, мишко — отвърна Морено, който току-що бе взел душ и пишеше нещо на бюрото по халат и с шапка, сложил златните си очила на върха на носа.

— Добър ден — поздрави светицата, като влезе. Той я наблюдаваше над очилата. — Не съм дошла да ти преча… Но най-напред, как се чувствуваш днес? Имаше ли пристъпи на задух?

— Добре съм. Снощи спах. Не мога да повярвам, че съм спал една нощ. Понасям търпеливо всичко друго, но това ужасно безсъние ме убива. Както виждаш, днес говоря без паузи и не се изморявам.

— Ами… Дължи се на нервите ти, също и на бездейния живот, който водиш… Но да минем към моята молба. Исках само да ти кажа, че ако не желаеш да ми довършиш етажа, дай поне старите греди от къщата на улица „Релаторес“. Вчера ходих да ги видя. Ако ми ги дадеш, ще пратя да ги отрежат.

— Вземай гредите, не са стари.

— Наполовина са прогнили!

— Какви искаш да бъдат? Добре, хитрушо, твои са — отвърна Морено и отново почна да пише. — Дано бог помогне да завършиш прекрасния си приют, та човешкият род да си отдъхне! Не знаеш колко неприятна ставаш с тези твои молби. Кошмар си за всички семейства и щом те видят да се появяваш, не се съмнявай в това, те пращат по дяволите, въпреки че ти правят мили очи…

На тия думи, произнесени полусериозно-полушеговито, Гилермина отвърна, като седна до бюрото, облегна се върху него с лакът, вгледа се в племенника си и го погали по брадичката с ръка, в която държеше броеницата:

— Всичко това го казваш, за да ме засърби езикът. Голям мошеник си. Прати най-сетне тия трупи, за нищо не ти служат.

— Вземай ги и си троши главата — рече със смях дон Мануел.

— Не е достатъчно. Налага се да напишеш заповед до твоя управител, за да ми ги предаде, ей тука я напиши, на тази хартийка… Тъй като писалката е в ръката ти, няма да си тръгна без заповедта. После ще си допишеш писмото.

Докато говореше, тя взе от папката един лист с клеймо и го постави пред него, като отмести до половина написаното писмо.

— Боже, смили се! Дявол да ги вземе тия предвзети светици, тия основателки на заведения, които не служат за нищо!

— Пиши, глупчо. Всичко това са празни приказки. Ти си толкова добър… и такъв християнин!

— Християнин, аз! — възкликна благородният мъж, като скри доброжелателството си към нея под маската на комедиантска свирепост. — Аз и християнин! Какъв грях! За да не се доближаваш повече до мен ще стана протестант, евреин, мормон… Искам да бягаш от мен като от чума.

— Хайде, стига с тия глупости. Предупреждавам те, че по никакъв начин няма да успееш да се отървеш от мен, дори и в самия сатана да се превърнеш, пак ще идвам да ти искам пари и ти ще ми даваш. Хайде, напиши заповедта.