Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Нямам такова намерение.

Веднага след това започна да я пише.

— Тъй, тъй — каза Гилермина и започна да диктува. — „Господин… бъдете така добър да връчите талпите…“

— Точно така. Талпите. Най-добре е да те напердашат с тях, имаш нужда.

В настъпилата тишина, докато пишеше, откъм коридора се разнесе шумолене на фусти, чуха се женски гласове и звучни целувки. Морено спря да пише и запита:

— Кой е?

— Продължавай… Какво те интересува? Сигурно е Хасинта. Карай нататък.

— Нека влезе. Защо не влиза?

— Говори със сестра ти. Хасинта! Хасинта! Влез. Чудовището иска да те види.

Вратата се отвори и се появиха Хасинта и Патросинио, сестрата на Морено. Като видя брат си, хванат натясно от светицата, Патросинио се засмя и излезе.

— Приближете се, Хасинта — каза Морено и сложи подписа си върху документа, — избавете ме, за бога, от тая голгота. Повярвайте, вашата приятелка ме разпъва на кръст.

— Мълчете, скъперник такъв — рече младата жена, като се приближи до масата. — Вие я разпъвате, а бихте могли да й дадете всичко, за което ви моли, имате в излишък. И ако възнамерявате да го направите, постъпвате много лошо, като я измъчвате.

— Ето че ми станахте враг. Няма спасение — рече той, като свали очилата и започна да търка уморените си от толкова писане очи. — Загубени сме.

— Е, видя ли? Имам ли добри адвокати? — каза Гилермина и прибра документа.

— Скъперник — повтори Хасинта. — Отказвате й някакви жалки три или четири хиляди дуро, за да довърши етажа!… Мъж без деца, потънал в пари! Вие, който преди бяхте толкова добър, толкова милосърден!…

— Работата е там, че станах протестант, еретик, ще стана и евреин, та дано най-сетне това бедствие ме остави на мира.

— Не, няма да го оставим, нали? — настоя светицата. — Слушай, Маноло, сега те молим двете с Хасинта. И турчин да станеш, все тая.

— Не. Хасинта не се меси в тия интриги — отвърна Морено, като я гледаше право в очите.

— Не мога да не се намеся. Приютът е мой, купих го.

— Така ли? И две песети да сте дала за него, сделката пак е лоша. Построен е до половина и вече е на път да падне.

— Ти ще паднеш пръв.

— Мой е — потвърди госпожа Санта Крус, като се приближи още повече и сложи длан върху писалището. — Хайде, богат скъпернико, подарете за божието дело.

— Още една! Вече подарих едни греди, които струват нещо все пак — отвърна Маноло, загледан с възхита в лицето на просителката и в ангелската й ръка, розова и пухкава.

— Не е достатъчно. Трябва да завършим първия етаж и…

— Тъй, тъй — намеси се Гилермина. — Няма да ти даде и грош. Нали? Решил е да стане мормон и парите са му нужни за жените, които ще трябва да издържа.

— По-кротко, госпожи — забеляза богатият скъперник, като се облегна назад в креслото. — Нещата се променят. Хасинта и света основателка! Ама че беля! Сега вече не знам как да се измъкна, сега сигурно ще си погубя душата, ако продължавам да отказвам. Защото няма съмнение, че тази молеща ръка, тази небесна ръка…

— Точно така, небесна — потвърди Хасинта, като размаха ръката си. — По-скоро решавайте, господине. За първи път влизам в ролята на светица. Ако дадете милостиня, това ще ми бъде началото.

— Наистина ли? — запита той, като се размърда неспокойно върху креслото. — В такъв случай, естествено — ще дам.

Гилермина започна да ръкопляска и да вика: „осанна“ и „пипнахме го“. С пъргавината на малко момиче тя грабна ключа, пъхнат в ключалката на едно от чекмеджетата на писалището.

— Ей, какви са тия волности? — извика племенникът, като я улови за ръката.

— Чековата книжка — викаше църковната мишка , като се мъчеше да се изскубне и да не избухне в смях. — Тук я държиш, неверно куче, веднага я изваждай и сложи четири цифри, четири думи и подписа си. Отвори, Хасинта, извади я, не се бой…

— Спокойно, госпожи, спокойно — рече Морено, задушаван от смях. — Това вече е взлом, насилие. Успокойте се, в противен случай ще се видя принуден да извикам полиция.

— Чековата книжка, чековата книжка! — пищеше Хасинта и също ръкопляскаше.

— Спокойствие, спокойствие. Не е тук. Долу е, в кантората. По-късно…

— Подиграва ни се!…

— Не, не — произнесе с жар Гилермина, — вече не може да се върне назад.

— Без подпис аз не си тръгвам.

— Имате нещо повече от подпис — обяви Морено със сериозен глас, като сложи ръка на сърцето си, което вече не струваше пет пари, — имате думата ми.

Беше побледнял почти като хартията, на която пишеше.