Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

И девицата-изповедничка стигна до такава степен на объркване, че загуби и ума, и дума.

— Нека съм прокълната, колкото си искате, но това е моя идея. С тази идея ще отида и в ада, на небето или където бог нареди… Защото това, че съм била лоша, много лоша, все още не се знае.

Светицата я гледаше с истински страх. Фортуната бе излязла извън себе си, също като екзалтиран артист, който не съзнава какво говори или пее.

— Защо трябва да съм толкова лоша, колкото изглежда? Защото си имам идея? Не може ли човек да има някаква идея? Казвате, че другата била ангел? Не го отричам, не смятам да й отнемам достойнствата… На мен тя ми харесва, ще ми се да съм като нея в някои неща, в други — не, защото за вас може да бъде най-голямата светица, ама стои под мен в едно нещо: няма деца; и когато работата дойде до деца, не падам под нея, а вдигам глава, да, госпожо… И не може да има, защото е доказано, а що се отнася до това дали аз мога да имам, също е доказано много добре. Моя идея е, това е моя идея. Още веднъж го казвам: съпруга, дето не ражда деца, не струва… Без нас, дето раждаме, светът ще свърши… Щото ние…

„Ясно, ясно, тази жена е луда и ще трябва да я изкарам на улицата — помисли си Гилермина. — Как ли се чувствува другата, слушайки тия прелести!“

Долавяше някаква нездрава екзалтация в нея. Не беше същата жена, с която разговаря преди два дни. Вече се готвеше да я отпрати с добра дума, когато чу някой да удря с ръка по стъклото на прозореца на отсрещния балкон, а после един глас да я вика. Гилермина се показа. Фортуната чу ясно гласа на доня Барбара:

— Там ли е Хасинта?

Светицата се поколеба, преди да отговори. Накрая рече:

— Хасинта? Не, не е тук.

Двете дами си поговориха малко, след което Гилермина се върна при посетителката, но лъжата, която бе принудена да изрече, беше смутила духа и до такава степен, че не приличаше на себе си — винаги сигурна, безстрашна, владееща се отлично. Лъжата и театралната игра на приятелката й на криеница я поставиха в невероятно критична ситуация, тъй като се бе родила за истината и живееше в нея като риба във вода. Скрупулите я караха да се чувствува като същество, извадено от естествената му среда, а през съзнанието и дори мина страшната мисъл: смъртен грях! С всичко това трябваше да се приключи.

— Дъще моя, днес като че ли не сте на себе си. Много бих искала да ви изслушам, да ви утеша… но трябва да ме извините… Друг ден.

— Трябва да излизате? — запита анархистката с тъга. — Добре, ще дойда пак, имам да ви казвам нещо… Ако не ви го разкажа, ще ми бъде тежко… Ах! Едно нещо, което ми се случи вчера… страшно, много страшно нещо!

Гилермина се бе изправила и се питаше какво ли може да бъде.

— Ако упорствувате с тия странни идеи — добави тя на висок глас, — ще ми бъде трудно да ви утеша. Никога няма да се разберем.

Грешницата бе заковала очи в тая светица. Приличаше й на Маурисия. Лицето не беше същото, но изражението… а гласът й бе станал дрезгав като на пристрастените към ракията.

— За какво мислите? Защо ме гледате така? — запита я Гилермина, губейки търпение.

— Гледам ви, защото ми харесва да ви гледам… Снощи и предишната нощ, и всички дни, откакто си говорихме, вие сте непрекъснато пред очите ми, виждам ви, когато спя и когато съм будна. Вчера, когато ми се случи това, дето ми се случи, си казах: „Няма да намеря покой, докато не го разкажа на госпожата.“

Обзета от силно любопитство, Гилермина седна и като хвана ръката й, каза тихо:

— Разказвайте. Вече слушам.

— Вчера — съобщи със сведен поглед младата жена, като в края на всяка фраза вдигаше очи, сякаш поставяше запетайките, — вчера, както си вървях спокойно по улица „Магдалена“, мислейки за вас, защото аз винаги за вас си мисля, спрях да погледам витрината на един магазин за тръби и кранове за вода… Изобщо не зная защо спрях там, какво ме интересуват мен тръбите? Тогава усетих зад гърба си, по-точно ей тук, на тила, откъдето почва косата, дъха му… Ах, госпожо! Когато гласът му се разнесе, все едно че ме прободе остра и студена игла. Вледених се. Обърнах се… и го видях, усмихваше се…

Гилермина протегна ръка, за да й запуши устата, но резултат нямаше.

— Не можах дума да кажа… Стоях като статуя; обзе ме желание да плача, да избягам и не знам още какво.

— Сигурно не ви е казал нещо особено — отбеляза много уплашено светицата, мъчейки се да омаловажи нещата. — Нищо повече от поздрав.

— Поздрав? Сега ще видите. Каза ми: „Как си малката?“ Аз не можах да му отвърна… Извърнах се, а той ме улови за ръката.