Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Може би всичко щеше да завърши мирно и тихо, но съпругата на Хуан неочаквано се изправи, обзета от яростта на гълъбица, която я спохождаше от време на време. Благословени души! С един скок се озова в стаята. Беше посиняла от толкова плач и гняв… Не можеше да говори, задушаваше се. Извика на пресекулки, сякаш плюеше думите си:

— Мръсница! Долна твар, имате смелостта да си въобразявате!… Не разбирате, че не са ви пратили… в затвора, защото правосъдието… защото няма правосъдие… А вие — на Гилермина, — не знам как се съгласявате, не знам как повярвахте… Какъв позор! Тази жалка жена, тук — в тази къща… Каква обида! Крадла!

В първия миг Фортуната бе обзета от изненада и страх и се скри зад креслото, на което седеше преди малко. После стисна с две ръце облегалката, наведе се напред и раздвижи бедра също като тигрица преди скок. Като я видя, Гилермина се изплаши както никога през живота си… Фортуната наведе още по-ниско глава… Черните й очи, обърнати към балкона, като че ли позеленяха и започнаха да фосфоресцират. В същото време се чу дрезгавият й ужасен глас:

— Крадла си ти… ти! Ей сега…

Гневът, страстта и грубостта на народа се проявиха в нея изведнъж със страшна експлозия. Върна се към детството си, към времето, когато след словесната схватка с някоя яка хлапачка се хващаха за косите и почваха да се скубят, докато не ги разтървяха по-възрастните. Не знаеше коя е, не разбираше какво върши. Хасинта и Гилермина се стъписаха за миг; после Хасинта нададе вик на уплаха, а светицата се притече на помощ. Фортуната не успя да продължи кавгата, нито да се овладее, тъй като на вратата се появи слугата на Морено, един огромен като замък англичанин, а веднага след него доня Патросинио и малко по-късно самият Морено.

Госпожа Рубин не разбра какво стана по-нататък… Смътно си спомняше как коравите пръсти на англичанина я бяха уловили за ръката, стискайки я така, че я болеше и на другия ден, как я изведоха от стаята, отвориха й вратата и тя тръгна по стълбите надолу.

Всички се скупчиха над госпожа Санта Крус, която бе изгубила съзнание, а Морено, чието лице изразяваше нещо средно между подигравка и недоумение, каза:

— Ето какви неща се случват на скъпата ми леля, щом реши да си играе на изкупителка.

Фортуната слезе по стълбите, като се смееше… Бе глупав смях, изпъстрен с междуметия. „На мен да ми казва!… Ако не бяха ме изхвърлили, щях да я пипна… вдигам я!… Ама не знам, не си спомням добре дали не й издрасках лицето! На мен да ми казва!… Ако я захапя, няма отърване… Ха-ха-ха!…“ Краката й така трепереха, че едва вървеше. Светлината и въздухът на улицата като че проясниха малко главата й и тя почна да вниква в създалото се положение. Истина ли бе това, което каза и направи? Не беше сигурна дали я беше била, но си спомняше, че й каза нещо. А защо оная я нарече крадла? Тръгна по улица „Ла Пас“, като минаваше от единия тротоар на другия, без да си дава сметка какво върши.

„Ами аз какво направих? О, добре беше!… Да ме нарича крадла, тя, дето ми открадна моето!“ Обърна се назад и произнесе през зъби, сякаш изричаше проклятие. „Може да ме наричаш, както си искаш… Наричай ме такава или онакава и все ще си права… Ти ще бъдеш ангел, но нямаш деца. Ангелите нямат. А аз имам… Моя идея е, това е моя идея. Яд те е, яд те е, яд те е… Ама няма да имаш, никога няма да имаш, а аз — да… Нека те е яд, нека те е яд, нека те е яд!…“

Оттатък банката отново се разсмя. Монологът й бе следният: „Също като другата, госпожата на светия дух! Доня Маурисия, искам да кажа Гилермина Мъжкараната… Иска да й повярваме, че е светица… Коварна лисица! Понеже й е омръзнало да лудува с поповете, иска да стане най-католическият епископ и да се пъхне в изповеднята… Развратница, пияница, лицемерка! Църковна кучка, дето се въргаля с всички попове… с папския наместник, със свети Хосе…“

Мислите й изведнъж взеха друга насока и тя усети мъчителна тревога в душата си, също като чувство за ужасна празнота. „Към кого да се обърна сега? Боже мой, колко съм самотна! Защо умря, мила дружке, Маурисия! Каквото й да приказват, ти беше ангел на земята и сега се забавляваш с тия на небето, а пък аз съм тук сам-самичка! Защо умря? Върни се… Какво ще стане с мен? Какво ще ме посъветваш? Какво ще ми кажеш? Как ми се плаче! Сама и няма кой да ми каже една дума за утешение… Каква приятелка изгубих! Маурисия, не стой повече при блажените души, върни се да живееш… Не виждаш ли, че съм сираче, че аз и другите сирачета от твоя приют плачем за теб… Бедните, на които помагаше, те викат. Ела, ела… Господин Пепе ти е приготвил скобите… Видях го тая сутрин да чука в ковачницата тин-тан… Маурисия, приятелко, ела да си разкажем мъките; ще си поприказваме колко ни обичаха нашите мъже и какво говореха, когато ни милваха, а после ще си пийнем ракия двете, защото и аз обичам ракията, също като теб, дето си на небето, и ще пия, докато мъката ми заспи, да, докато мъката ми се напие!“