Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Можеш да излизаш; не си дете и знаеш какво правиш. Вярвам, че няма да ни създадеш някоя неприятност и ще пазиш доброто име на семейството, както го пазя аз. Достойнството, дъще, най-напред достойнството.

Но доня Лупе бе започнала да й става ужасно неприятна и за нищо на света не би й се доверила. Ако трябва да кажем истината, доня Лупе се дразнеше най-много не от това, че Фортуната излиза, а че не й казва какво мисли и чувствува. Мисълта, че госпожа Рубин е на път да лепне някое петно върху доброто име на семейството, я измъчваше, да, но не толкова, колкото това, че не се допитва до нея, нито я моли за съвет относно онова неизвестно и тъмно нещо, което без съмнение ставаше. „Спотайването ме съсипва. Нека обаче я пипна веднъж. В лош час влезе тук тая смахната жена. Не, никога не съм я понасяла, бог ми е свидетел… Винаги ми е била противна. Гъсокът Николас развали всичко, като сметна, че било набожност… Поне да бе дошла при мен и да ми бе рекла: «Лельо, забърках се в една неприятност, сгреших или ще сгреша, или може би ще сгреша, ако не ми попречат…» Прекалено добре знае, че с моя голям опит и с умението си да разсъждавам, благодарение на бога, ще й помогна да спаси честта на семейството. Ама не… напъва като магарето само да се оправи, и какво ще стори? Някоя дивотия, голяма дивотия. Ще почакаме, ще видим.“

Фортуната излезе от къщи и на площад „Прогресо“ видя множество коли. Беше траурно шествие, което вървеше по улица „Дуке де Алба“ към улица „Толедо“. По познатите лица зад катафалката разбра, че погребват Арнайс дебелия, който бе умрял предния ден. Минаха семейство Вилюенда, Трухильо, Саманиего, Морено-Исла… Може би тук бяха и дон Балдомеро и синът му… сигурно са в предните коли… „Я гледай, и Еступиня.“ Откъм файтона, в който бе с един от синовете , великият Пласидо й хвърли поглед, пълен с възмущение и презрение. Повървя след погребението и като стигна ниската част на улица „Толедо“, сви надясно по улица „Вентоса“ в посока към площад „Портильо де Хил Имон“, откъдето се откриваше долината на река Мансанарес. Много добре познаваше това място, тъй като, когато живееше на улица „Таберниляс“, често се разхождаше из „Хил Имон“, присядаше на някоя от многобройните каменни плочи, които имаше тук и за които не се знаеше дали бяха останки, или материал за някоя общинска сграда, и дълго време съзерцаваше красивия изглед към реката. Същото направи и днес. Небето, хоризонтът, фантастичните форми на сините планини, обгърнати в облаци, й внушаваха смътни мисли за един непознат свят, може би по-добър от този, но сигурно по-различен. Пейзажът е просторен и красив, завършващ на юг с гробищата, чиито гробници се белеят сред тъмнозеления цвят на кипарисите. Фортуната видя дълга върволица от коли като змия, която напредващо, лъкатушейки; в същото време друго погребение се изкачваше нагоре по „Сан Исидро“, трето по „Сан Хусто“. Тъй като вятърът духаше оттам, ясно чу камбаната на „Сан Хусто“, която биеше на умряло.

„Сигурно е с баща си — помисли си тя, — дори да ме види на връщане, нищо няма да ми каже.“

Стоя дълго време там, после отиде при статуята на Богородица от Палома, за да й довери някои неща, и започна да се моли, когато погледът й, плъзгайки се по земята, се натъкна на един предмет, който блестеше върху мраморните плочки. Полази на четири крака, за да го вдигне. Беше копче. „Бяло е и с четири дупчици! Добър знак!“, рече си, като го прибра. Отиде си в къщи, а на следния ден излезе да купи плат за рокля. Посети два магазина на „Пласа Майор“, след това пое по улица „Толедо“ с пакета в ръка и като сви по улица „Колехиата“, за да се върне у дома, един глас до нея й прозвуча като пистолетен изстрел:

— Хубавице!

„Ах, боже мой! Да се срещнат така неочаквано, тъкмо в един от редките мигове, когато не мислеше за него! Докато разсъждаваше каква гарнитура да сложи на роклята. Синьо или старо сребро. Погледна го и стана восъчнобледа. В това време той спря един файтон. Отвори вратичката и погледна с усмивка старата си приятелка; усмивка, която искаше да каже: «Идваш или не? Толкова ти се иска да дойдеш… Защо са тия колебания?»“

Колебанието й продължи няколко секунди. След което Фортуната се пъхна във файтона с главата напред също като човек, който скача в кладенец. Той влезе след нея и каза на кочияша:

— Карай към покрайнините на града. Булевард „Олмос“. Канала.

Известно време се гледаха усмихнато и мълчаха. На моменти Фортуната се отдръпваше назад, сякаш не искаше да я видят минувачите; на моменти бе толкова спокойна, като че ли пътуваше със съпруга си.