Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Вчера те видях… искам да кажа, не те видях… Видях погребението и си помислих, че си в колите отпред.

Очите й го обгръщаха с нежен и мил поглед.

— Ах, да, погребението на бедния Арнайс… Кажи ми: сърдиш ли се?

Погледът й стана влажен.

— Аз? Никак.

— Въпреки че се държах лошо с теб?

— Вече ти простих.

— Кога?

— Кога! Ама че въпрос! Още същия ден…

— От доста време насам, красавице , мисля много за теб — каза Санта Крус с нежност, която не изглеждаше престорена, улавяйки я за бедрото.

— Ами аз? Видях те на улица „Империал“… Не, искам да кажа, че те видях насън.

— Аз те видях на улица „Магдалена“.

— Ах, да, магазина за тръби, за много тръби.

Въпреки приятелския тон, сдържаността им се разсея едва когато излязоха извън града. Тук усамотението ги завладя. Колата проникваше в тишината и уединението, както кораб напредва в открито море.

— Толкова време не сме се виждали! — възкликна Хуан, прегръщайки я през рамо.

— Трябваше да стане, трябваше да стане! — отвърна тя и склони глава върху рамото му. — Това е моята съдба.

— Колко си хубава! С всеки изминал ден все по-красива!

— Само заради теб — отвърна тя, влагайки цялата си душа в тия думи.

— Само заради мен — рече той и лицата им се долепиха. — Не те заслужавам. Да си призная, малката, не знам какво мислиш за мен.

— Ти си моята съдба, моята съдба. И не ми тежи, защото си имам една идея, знаеш ли?

Санта Крус не помисли да я пита за идеята. Неговата идея бе следната:

— Колко си красива! Не си ли направила някоя лудория през времето, откакто не се виждаме?

— Лудория, аз?… — много се изненада тя.

— Искам да кажа: след като се върна при мъжа си, не си ли имала някоя любовна историйка?

— Аз? — възкликна тя с тон на обидено достойнство. — Ти си полудял! С никой друг освен тебе нямам…

— С какво време разполагаш?

— С толкова, колкото искаш.

— Може да си имаш неприятности в къщи.

— Вярно е… Но какво от това?

И в същия миг си спомни за мъмренето на Фейхо. Ясно: не беше необходимо да се забравя, нито да губи достойния си вид.

— Разполагам с един час.

— А утре?

— Ще се видим ли утре? Не ме лъжи, само не ме лъжи — каза тя умолително. — Свикнала съм ти на номерата…

— Не, сега не… Обичаш ли ме?

— Що за въпрос! Много добре знаеш и затова злоупотребяваш. Много съм глупава с теб, но не мога иначе. Дори да ме биеш, винаги ще те обичам. Каква глупост! Но господ ме е създал такава. Виновна ли съм?

Невероятната й наивност, позната на недоверчивия Санта Крус, бе едно от нещата, които най-много го очароваха в нея. От известно време той забелязваше, че душата му линее и страстно желаеше да я потопи в непосредствеността на първичната и дива любов, неподправена есенция на чувствата, с които се отличаваше неукият народ.

— Няма ли пак да ме излъжеш, измамнико? — на свой ред заби тя пръсти в коляното му.

— Не стискай толкова, момиче, боли. Нека да се наслаждаваме сега, без да мислим какво ще стане или няма да стане след това. Зависи от обстоятелствата.

— А! Точно тия обстоятелства ми пречат на мен. Аз пък казвам; „Защо има, господи, обстоятелства на тоя свят!“ Не трябва нищо друго, освен да се обичаме и да живеем.

— Имаш право — галеше я като обезумял и я обсипваше с целувки. — Да се обичаме и да живеем. Ти си най-голямото сърце, което съществува.

Фортуната пак си спомни за своя приятел и учител Фейхо. Лошо е да имаш голямо сърце, трябва да се поореже.

— Признавам — продължи той, — че сърцето ти струва много повече. В сравнение с теб съм почти нищо, красавице . Не знам какво имаш в тия проклети очи… Събрали са зората на небесния рай и пламъците на ада… Обичай ме, макар че не го заслужавам.

— Умирам за теб! — щипна го леко тя под брадичката. — Ако не ме обичаш, ще отидеш в ада… Хубаво да го знаеш, ще дойдеш с мен… аз ще те отведа, мъкнейки те за брадата.

Смях.

— Колко съм щастлива, колко съм щастлива днес, боже мой! — възкликна младата жена със светнало лице и очи. — Не бих се сменила с всички ангели и серафими, които припкат пред господ на небето; не бих се сменила, не бих се сменила.

— Нито аз… Отдавна ми беше нужна радост. Бях тъжен и си виках: „Липсва ми нещо, какво е това, което ми липсва?“

— Аз също бях тъжна. Но от известно време сърцето ми казваше: „Ще се върнеш, ще се върнеш…“ Има ли смисъл да се живее, ако не се върнеш? Да живееш за един такъв ден, това е, останалото е непрекъснато умиране.