Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— В Ориуела, лельо — отвърна духовникът, потривайки ръце. — Катедралата не е свястна, но ще гледам да я сменя.

— Бях така сигурна, че ще станеш каноник, както че съм жива.

— Колко се радвам! — обади се Фортуната, колкото да каже нещо и надникна през стъклото към улицата от страх да не би да прочетат по лицето й какво си мисли за назначението на девера й.

„Какво нещо е светът — рече си тя. — Дон Еваристо се оказа прав. Има две общества, едното се вижда, другото е скрито. Ако зависеше от мен, тоя глупав като гъска, прост и смрадлив тип нямаше никога да стане каноник! И е толкова доволен!“

— Още утре отивам да ме въведат в длъжност… Но преди това каня всички на угощение. Хуан Пабло още не знае. Ще побеснее! Вчера се обзалагаше, че няма да ми дадат синекурата. Тоя Вилялонга с голям човек, а Фейхо е истински благородник, министърът също… Знаете ли кой ми каза новината? Леополдо Монтес, който сега се радва на благоволение. Изтичах там и когато шефът на персонала за катедралите потвърди, че няма лъжа, едва не припаднах. Пълномощното беше при него, не ми го бяха изпратили, защото не ми знаели адреса… Пак повтарям, каня всичко живо… Ще черпя кой каквото иска… Каня Торкемада, Балестер, доня Каста и симпатичните й дъщери…

— Спри, синко, спри — разсърди се доня Лупе. — Годишната ти заплата няма да стигне да поканиш всички. Ако си мислиш, че аз ще поема разноските, много се лъжеш…

Тогава Николас се успокои и възприе типичния за свещениците тон, с който умееше отлично да оправя неразбориите, предизвикани от гнева или радостта му.

— Нищо, доволен съм, макар и да съм го заслужил с ревността в учението и услугите си в изповеднята, мисля, че не е нужно да се гордея. Още отсега твърдя, че ще се спогаждам с другарите си от клира… това е. Радвам се, когато цари мир и разбирателство сред духовните пастири. Спокоен живот, литургийка рано сутрин, хорче преди обяд и след пладне, служба пред олтара, когато е мой ред, разходчица привечер и да става каквото ще.

Докато обядваха, Фортуната не можеше да прогони от ума си следната мисъл: „Ако си направил добро, като ме превъзпитаваше, глупако, вече съм ти го платила и не ти дължа нищо.“

— Налага се да прескоча до заложната къща — каза й по-късно доня Лупе, — днес започват разпродажбите. Внимавай с Папитос, че напоследък много се е отпуснала. Ще я поквариш с твоето доброжелателство. Навъртай се из кухнята и не я изпускай от очи. Нареди й да сложи треската да се изкисва или я сложи ти. Като се върна, искам всички дрехи да бъдат изпрани.

Фортуната остана сама с малката, но нямаше как да я наглежда, тъй като целия следобед идваха гости. Най-напред пристигна доня Каста Морено, вдовицата на Саманиего, с дъщерите си, две млади жени, които бяха отлично възпитани или поне те си мислеха така. Майката бе от рода Морено, който през трийсетте години на века се бе разделил на два големи клона: богатите Морено и бедните Морено. Макар и родена в първия клон, сега тя бе член на втория. Беше се омъжила за Саманиего, който бе свестен човек и експерт във фармацевтиката, но не бе успял да забогатее. По линията на Трухильо доня Каста бе далечна роднина на Барбарита; големи приятелки като деца, сега те почти не общуваха, защото състоянието им и превратностите на живота ги бяха отдалечили твърде много една от друга. Отношенията им бяха неустановени. Понякога се поздравяваха, когато се срещнеха, друг път — не. Беше ги сполетяла съдбата на мнозина, които са били близки в детството си, но после в продължение на дълги години са били разделени. И при новата среща се чудят дали да си заговорят, или не, но в края на краищата мълчат, тъй като никоя не се решава да почне първа.

По-близко и установено бе роднинството на Каста с Морено-Исла, който бе от богатите Морено , но поддържаше връзки със семейството на бедната Морено , като я посещаваше от време на време. Говореха си на ти, лош навик, останал от детските години, ала отношенията им бяха хладни, което бе абсолютно необходимо, за да се спазят родовите принципи. Освен това клонът Морено-Исла сродяваше доня Каста с Гилермина Пачеко, но това роднинство бе толкова далечно, че не можеше да го надуши и хрътка. Гилермина и вдовицата на Саманиего никога не бяха общували.

Доня Каста обичаше да се хвали, че бе дала отлично възпитание на двете си дъщери. По-голямата, Аурора, хубавелка и вдовица на един французин, бе доста енергична жена. Известно време бе живяла във Франция, където бе ръководила голям магазин за бельо; притежаваше независим дух и бе надарена с тънък търговски нюх. Олимпия, по-малката, бе посещавала консерваторията седем години поред и бе получила множество добри бележки на изпитите по пиано. Мечтата на майка й бе да я види преподавател с диплома и за да получи добри бележки на изпитите, я караше да учи една пиеса, с която влудяваше съседите денем и нощем, месеци наред, дори години. Момичето имаше доста обожатели, но за женитба още не бе ставало дума.