Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

След тия разсъждения се върна назад, за да огледа ясно всичко, и като блуждаеше с поглед из пустата стая, потънала в полумрак, мислеше за същото, но сега преценяваше по-добре нещата. Това, което изпъкваше в тези размишления и което тя хиляди пъти прехвърляше наум, бе силното желание да бъде не само равна, но и да превъзхожда другата. Трудността се заключаваше в това как да го постигне. „Защото най-напред трябваше да обичам мъжа си, да се държа добре, за да се забравят злините, които съм сторила…“

Мисълта й обхождаше темата от всички страни, тръгваше от най-тънките подробности и стигаше до най-баналните. „Ще се наложи да си ушия същата фуста, с каквато бе облечена тя… абсолютно същата, с плохи. Ако мога да намеря и същия плат… Истина е, че красавицата има господарски вид и вид на… на… На какво? Има величественост в нея, да… Ами! Това е само външно впечатление, защото това, че е ангел… Съвсем друго е дали наистина е такава, външният вид понякога лъже…“

Мислите й бяха прекъснати от доня Лупе, която влезе, стъпвайки като котка, и каза, че трябва да хапне нещо. Фортуната отказа да яде каквото и да било, пожела само да посмуче портокал. „Почнахме с прищевките“ — промърмори лелята и се усмихна, след което изпрати Панитос да донесе портокал.

Докато го смучеше през една дупчица, притискайки устни, както дете към гръдта на майка си, през главата на госпожа Рубин мина още един порив от яростния вятър, който я бе довел до сутрешната постъпка. „Твоят съпруг ми принадлежи и трябва да ти го отнема… Глезотия, лицемерна, ще ти кажа аз дали си ангел или нещо друго… Твоят мъж е мой, открадна ми го, както се краде носна кърпа… Бог ми е свидетел и ако не вярваш, можеш да го попиташ… Още сега го пусни или ще ти дам да разбереш коя съм…“

Заспа и портокалът падна на пода. Събуди се, когато усети върху челото си дланта на влюбения съпруг, който се бе качил за обед и се беше изплашил здравата, като разбра, че е неразположена. Доня Лупе бе направила опит да му внуши надежда за наследник, ала той бе поклатил глава скептично и с печал, след което бе влязъл в спалнята, за да пипне челото на жена си.

— Какво ти е, мило дете?

Като чу тая нежност и като видя пред себе си фигурата на Макси, Фортуната потръпна цялата. Подобно на ония силни нервни кризи, които се проявяват, когато най-малко ги очакваш, тъй ненадейно, като експлозия, се появи в душата на младата жена отвращението, което някога бе изпитвала към мъжа си. И се зачуди как можа позорното растение на омразата, което смяташе за изсъхнало и мъртво или поне на път да умре, да пусне филизи с такава бързина. Гледаше го и колкото повече го гледаше, толкова по-зле ставаше. Обърна се на другата страна и каза хладно:

— Нищо.

— Знаеш ли какво казва леля?… Слушай…

Мнението на лелята засили чувството на неприязън у племенницата и горещото желание мъжът й да се махне. Затвори очи и призова господ-бог и светата дева да я излекуват от безумната й антипатия, но и те… „Не мога да го гледам, накрай света ще отида само и само да не е пред очите ми!… А си мислех, че почва да ми става драг! С хубава обич ни дарява бог! Представа си нямам какво си е мислел Фейхо… Глупак е, а аз съм два пъти по-глупава, че го послушах.“

След като й измери пулса, Макси изреди цяла серия от медицински термини, завършвайки със следните думи:

— Довечера ще ти донеса нещо против спазми, лимонов сироп с бромурал и може би, може би и няколко хапченца хининов сулфат. Имаш треска, макар и лека. Начало на силен катар. Настинала си в онази проклета къща… или ти е станало лошо от някой мангал.

Фортуната се съгласи наум, че наистина й бе станало зле, но не и от мангал. Отстъпи пред молбите на съпруга си и на доня Лупе да си легне и привечер се поуспокои, но сънят бягаше от нея, а като слушаше неприятния шум от чиниите и приборите в трапезарията, изчезна напълно и апетитът й. Николас говореше на поразия.

— Най-добре е да не ядеш нищо, щом не искаш — каза й Макси, който се появи с една презряла смокиня в ръка, дъвчейки друга. — Във всеки случай тая нощ няма да слизам в аптеката и ще ти правя компания.

По-лошо лекарство от това нямаше, тъй като на младата жена й се щеше да остане насаме с мислите си. Помъчи се да заспи; мъжът й завърза здраво една кърпа около главата й, после се намести до леглото. Тя подремна малко и отново видя безинтересната фигура на Макси, който сновеше из стаята. Виждаше и сянката му, бягаща по стените, дълга и ръбеста, пречупвана надве от ъглите. „Ах, ето за кого бих искала да видя омъжена Хасинта!… Такъв смях щеше да падне тогава, три години щях да се смея.“