Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Ако нямате — обади се внезапно госпожа Рубин, — ще донеса един чифт на моя съпруг…

— Бог ще ви възнагради… На човек наистина му се къса сърцето, като гледа клетия човек в такова време с ленени панталони, каквито носят войниците в Куба.

Гилермина тръгна към дърводелския магазин на улица „Ронда“ и Хасинта я изпрати до коридора. Фортуната седна на канапето, мислейки, че и двете излизат. Но след като съпругата на Санта Крус поговори с приятелката си за това-онова, рече:

— Ще ви чакам тук. Вземете колата ми, после се отбийте да си тръгнем заедно.

След малко се появи и също седна на канапето.

Да седне до нея! Сякаш не личи по изражението на лицето й, че двете не могат да бъдат заедно, където и да било! След тая мисъл жената на Макси изпита желание да избяга, а после я хвана срам и страх да не би да го направи. Ако другата я заговореше, нямаше как тя да не отвърне. „Ако й кажа коя съм, ще я накарам да се разтрепери. Тогава ще видим коя ще трепери повече.“

Хасинта я погледна. Още вчера тази толкова изразителна красота бе събудила любопитството й. Когато погледът й срещна мълнията на тия черни очи, тя доби не особено приятно чувство, подобно на ония неясни догадки, които възникват не при допир с някой предмет, а при бързото му преминаване във въздуха.

— Според лекаря — обади се Хасинта, която бе решила да наруши мълчанието — клетата Маурисия няма да се оправи.

— Няма да се оправи клетата — съгласи се Фортуната, леко притеснена от мисълта, че езикът й не е достатъчно изискан.

— Ако продължава така, следобед ще доведа момиченцето да го види… При всички случаи трябва да го доведа, нали?

— Да, доведете го.

Хасинта знаеше, че непознатата не е мома, тъй като бе предложила чифт панталони на мъжа си . Тогава й зададе въпроса, който винаги се изплъзваше простодушно от устните й, когато пред нея се намираше омъжена жена:

— Имате ли деца?

— Не, госпожо — малко сухо отвърна съпругата на Рубин.

— Аз също. Но толкова ми харесват, че страдам от истинска лудост по тях и ми се струва, че чуждите би трябвало да бъдат мои… Ако можех, вярвайте ми, бих откраднала някое без задръжки…

— Аз също, ако можех — отвърна Фортуната, тъй като не желаеше да отстъпва на съперницата си по въпроса за майчинската лудост.

— Умрели ли са или не сте имала?

— Имах едно, госпожо… преди около четири години.

— И през тия четири години не сте имала друго? От колко време сте омъжена? Извинете за нескромността ми.

— Аз? — промърмори другата объркано. — От пет години. Омъжих се преди вас…

— Преди мен!

— Да, да, госпожо… Казах ви, че имах едно дете, което умря, да, госпожо, и ако бе останало живо, уверявам ви, че…

Тъй като дамата забеляза в очите на събеседницата си необикновен блясък и неспокойство, през ума и мина мисълта да не би да страда от душевна болест. Тонът и начинът, по който гледаше, бяха твърде странни и неподходящи за мястото и невинния разговор, който водеха. „Трябва да я оставя на мира — реши Хасинта, — няма да й говоря повече.“

Известно време мълчаха и гледаха в пода. Хасинта не мислеше за нищо съществено, докато в съзнанието на Фортуната премина целият й живот, обгърнат като в огнен облак. На устата й стояха сурови думи, пълни с укор към тази небесна красавица , отнела й онова, което й принадлежеше. Нима това не бе голяма несправедливост? Желанието да я оскърби бушуваше в гърдите й и думите изскачаха на устните й, груби и брутални, както е присъщо на момичетата от народа, щом започнат да се карат. „Пипвам я и!… — говореше на себе си тя и забиваше нокти в дланите си. — Че била ангел? Какво от това?… Че била светица? Какво ме интересува?…“ Но не произнесе нищо на глас… „Колко съм страхлива! Само с една дума ще я накарам да онемее и ще я хване такъв страх, че желанието й да ми задава въпроси ще се изпари.“

В това време небесната красавица , обезпокоена от закъснението на Гилермина, излезе за малко в коридора. Останала сама, другата набираше смелост за скандал… Цялата грубост, цялата невъздържана страст на жена от народа, пламенна, искрена, неприлична, кипеше в душата й, изпитваше непреодолимо желание да се покаже такава, каквато е в действителност, без лицемерно притворство. „Няма да се върне! — каза си тя, загледана към коридора, и щом изрече тия думи, самообладанието й се възвърна и отново се убеди, че правото е на нейна страна. — Тя е почтена жена, докато аз съм пропаднала… Но пропаднала или не, аз съм правата, защото тя щеше да бъде като мен, ако се озовеше на мое място…“