Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

В същия миг видя красавицата да се връща… Все едно че ослепя, като я видя. Не разбираше какво става с нея. Хвърли се напред с бързината и неудържимостта на хрътка, подчинявайки се на порив, по-силен от волята й. Сблъскаха се на тесния праг. Уличницата заби пръсти в ръцете й и Хасинта я погледна ужасено, сякаш се бе озовала пред див звяр. Тогава върху устните на непознатата съзря усмивка на жестока ирония и чу един убийствен и ясен глас:

— Аз съм Фортуната.

Хасинта онемя… След това изпусна едно пронизително „ах!“, сякаш беше ухапана от пепелянка. В това време Фортуната кимаше с глава и повтаряше с нагла безсърдечност:

— Аз съм… аз съм… аз съм…

Бе тъй възбудена, че не можеше да произнесе следващите думи. Хасинта сведе поглед и с рязко движение се освободи. Поиска да каже нещо, но не можа. Другата се отстрани и отстъпи назад, като лъхтеше и от очите й изскачаше огън, продължаваше да мърда устни, без да може да произнесе дума: „Ще те пипна и ще те пльосна на земята… Защото ако аз бях там, където си ти, щях да бъда…“ Най-сетне си пое дъх и можа да каже: „По-добра от теб, по-добра от теб…“

Първа се опомни съпругата на Санта Крус, влезе във всекидневната и седна на канапето. Държанието й бе колкото достойно, толкова и невинно. Тя бе нападнатата и не само можеше първа да се успокои, но също и да отвърне на обидата с презрение и дори да прости. Другата, обратно, почувствува страхотна тежест в гърдите си. Ах! Невъздържаната и брутална постъпка притисна душата й, сякаш върху нея се бе сгромолясала къщата. Не й достигна смелост да влезе и тя потрепера при мисълта какво щеше да каже Севериана, ако научеше; ами доня Гилермина? Избяга в стаята на комендантшата, където беше оставила воала и маншона си. Обзелият я страх я подгони към улицата. Да бяга, да, кракът й повече да не стъпи в тая къща, нито там, където би могла да има подобни срещи… Излезе на пръсти и като мина покрай вратата, надникна и съзря Хасинта в дъното на дългия като бинокъл коридор. Беше в профил към нея, с ръка на бузата и дълбоко замислена, не я виждаше. Слезе и тръгна по улицата, спомняйки си една от най-важните препоръки на Фейхо: „Никога не губи присъствие на духа.“ Добре се бе проявила днес… „В същност — мислеше си тя, като се мъчеше да се успокои, — какво й сторих? Нищо… Чисто и просто и казах коя съм, за да знае…“

Странно нещо! Обзе я желание да изчака, за да я види, като излезе. Застана на пост на улица „Бастеро“ и след пет минути видя основателката да влиза в къщата. „Ще тръгнат по улица «Толедо» — рече си тя, — там няма да ме забележат.“ Продължи към улица „Толедо“ и зае позиция на отсрещния тротоар, близо до входа на една кръчма. Четвърт час по-късно от завоя се появи двуместният покрит файтон с двете дами. „Говорят за мен и тя й разказва как е станало… Имитира ме, показва как я хванах за ръцете… Какво ли си говорят, боже мой, какво? Сякаш ги чувам… Че съм никаквица, която трябва да се изпрати в затвора.“

Докато изкачваше стълбите на къщата, в съзнанието на младата жена започна да се оформя ясно порицание на това, което бе сторила… „Щеше да е много по-добре — мислеше си тя, спирайки по минута на всяко стъпало — ако й бях казала аз съм Фортуната спокойно, за да видя израза на лицето й, като го чуе, да изчакам все тъй спокойно, докато разбера накъде ще хване, или да й подхвърля някоя уловка, като й кажа, че и аз съм почтена, естествено, и че нейният мъж е един негодник… Тогава да я видя как щеше да реагира.“

Влезе и завари доня Лупе да излива върху невинната глава на Папитос лошото си настроение, което се дължеше на снощното дежурство. Всичко, което бе сторено в нейно отсъствие, й се струваше лошо, повтаряше, че не може да излезе от къщи дори за някое благодеяние, понеже щом обърне гръб, неразборията е готова. Фортуната разбра, че иска да се скара и с нея, но тъй като нямаше желание за кавги, остави мърморенето й без последствие.

— Щуротия е да ми мъкнеш тия кокали, дето и котка няма да ги яде. Главата ти е пълна с вятър. Един миг да те оставя сама и белята е налице.

Фортуната се почувствува зле. По тялото й бягаха студени тръпки, главата я болеше, прозевките й следваха една подир друга. Доня Лупе отгатна по лицето й, че е неразположена и запита, силно заинтригувана:

— Повдига ли ти се, вие ли ти се свят?

— Не знам какво ми е, но с удоволствие бих си легнала.

Доня Лупе влезе в кухнята с мисълта, че може би тия симптоми предвещаваха вероятното възпроизвеждане на типа Рубин в човешкия род; другата обаче знаеше отлично, че нищо подобно няма, и без повече обяснения легна на канапето в стаята си и се зави добре с едно одеяло. Като се постопли, тялото й се отпусна и тя се унесе в неспокойни размишления, като се връщаше към сцената и добавяше редица важни подробности. Дали бяха неща, които не бе успяла да каже в бързината, или чисто и просто бяха безсмислици, породени от пламналата й глава? „Госпожата си въобразява, че други почтени жени освен нея в света няма… Избийте си го от ума! Ама че образец! Тъкмо на мен ли ги разправяте! Знаете ли вие, момиченце, че каквото ми е, така ще ви натъпча с почтеност и добродетели, че ще ви втръснат? Достатъчно е само да кажа «раз!»… Да, бъзнат ли ме, няма кой да ме спре. Въобразявате си, значи, че ще ми е трудно да се грижа за болни и да бъда благочестива! Ако се наложи, някой хубав ден и аз ще наглеждам, чистя и преобличам и най-разкапаните болни, ще се облека с фуста и ще прибирам децата без бащи, способна съм и на много други неща… Виж я ти небесната красавица! Стига с тия достойнства… И аз съм ангел! За ваше сведение, стига да поискам, аз също мога да бъда ангел, и то по-голям от вас, много по-голям. Всички носим своя ангел в себе си…“