Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Максимилиано започна да се облича за лягане. Щом си свали жилетката, раменете му изскочиха като криле на мършава птица, която няма какво да яде. След това панталоните се изхлузиха от краката му като калъф от два бастуна. Ставите му функционираха трудно, сякаш бяха ръждясали, а косата му бе толкова оредяла, че имаше вида на ония млади люде, чиято лишена от достойнство плешивина е признак за лошо кръвообръщение и анемичност. Пъхна се в леглото, изпружи кокали и произнесе едно ах! , но не можа да се разбере дали е от болка или от удоволствие. Преструвайки се на заспала, Фортуната му обърна гръб и към полунощ се унесе в сън.

Отвори очи на разсъмване. Стаята тънеше в мрак. Чу дишането на съпруга си, ту неравно, ту просвирващо и с мелодични извивки, сякаш срещаше в гърдите му препятствия от желатин и метални клапи. Фортуната се изправи, подчинявайки се на един вътрешен импулс, породил се през време на съня. Мислите й в този миг бяха доста странни. Хрумна й голямата глупост да се измъкне тихичко от леглото, да намери опипом дрехите си, да се облече, да свали от закачалката халата си и да го наметне. Къде й е шалът? Не можеше да си спомни, но щеше да го намери също тъй пипнешком, след това щеше да излезе от спалнята, да вземе ключето, което виси на един гвоздей в антрето, и хайде на улицата!… Мисълта за бягство пламтеше в главата й като спирт и тя не можеше да разбере как се бе запалила. В джоба на халата си имаше половин дуро, една песета и няколко медни монети, остатък от дурото, което бе дала на Папитос, за да й купи… не си спомняше какво точно. Парите бяха достатъчно. А после? Къде щеше да отиде? В някоя странноприемница. Не, при дон Еваристо… Ами, дон Еваристо ще я нахока. Именно мисълта, че настойникът й ще я нахока бе ударът, който избистри съзнанието й, защото желанието за бягство бе резултат от съня. „Будна ли съм, или още спя?“ — запита се тя, осъзнала безумието си. Поседя известно време седнала на леглото с ръка на бузата. Кърпата се бе развързала и разбърканата и коса, гъста и дълга, падаше по раменете. „Какъв мъж! — рече си тя, докато си оправяше косата. — Една кърпа не знае да върже!“ След това й се стори, че някой я наблюдава от тъмното. „Сигурно още сънувам. Какво гледаш? Какво казваш? Че съм красива? Тъй мисля. По-красива съм от жена ти.“

И отново си легна. Максимилиано се размърда и я ръгна с плешката си. „Ах, искри ми излязоха от очите!“ — изохка Фортуната, като се отмести по-далеч от него.

— Спиш ли, живот мой? — измърмори в просъница мъжът й, издавайки звуци с уста, сякаш смучеше хапче.

Но като не чу отговор, заспа отново.

На следния ден Фортуната се почувствува по-добре, но още лежеше, когато съпругът й се качи да я види, след като се бе завъртял в аптеката.

— Как си? — запита той, като се наведе и я целуна по челото. — Можеш да станеш. Денят е хубав. Здравето ми е по-крехко от твоето и въпреки това не се оплаквам толкова. Усещам такава слабост, че понякога не мога да си помръдна пръста. Всички кости ме болят и на моменти имам чувството, че главата ми е празна, без мозък… Но не ме боли, а това е лош признак, защото мигрените са в основата на живота. Не знам какво става с мен. От време на време се разсейвам, потъвам в забрава, чувствувам се глупак и не зная нито къде се намирам, нито какво върша… Какво ли ще стане, ако си загубя паметта и забравя най-важните неща, които зная?… Ти ще се оправиш още утре, но аз не зная докъде ще стигна с всичко това. Балестер ме съветва да вземам желязо, ама в големи количества, според него имам нисък хемоглобин и сигурно е прав… Тази моя машина никога не е била нещо изключително, а сега не струва пукната пара…

Фортуната го гледаше с дълбоко съжаление. Може би тъкмо то освежаваше сестринската й нежност към него, която бе почнала да крее. Но не беше съвсем сигурна и когато Макси излезе, помисли, че ще трябва да положи колосални усилия рахитичното растение на любовта да не увехне.

Малко по-късно, докато седеше в стаята си близо до балкона, през който влизаше слънцето, дочу откъм стълбището някаква врява и не можа да разбере веднага дали бе причинена от радост или от гняв. Още не бе успяла да се изплаши, когато нахълта Николас, обзет от неудържимо ликуване, с пламнало лице и искрящи очи и я прегърна с всичка сила.

— Честитете ми всички… Край, свърши се… Не беше благоволение, а справедливост. Все пак съм искрено благодарен на хората, които…

— Слава богу! Перикито вече е свещеник — рече доня Лупе, която влезе след него, получила в коридора, задушаваща прегръдка, и лицето й светеше щастие, че най-сетне се е освободила от тоя ненаситник. — Къде те назначиха?