Фортуната сметна за благоразумно да я накара да млъкне, тъй като тази мисъл не беше в съзвучие с благочестието, което приятелката й изкарваше на показ.
— Струва ми се — рече тя, — че ако отец Нонес те чуеше, щеше да те укори… Понеже, нали знаеш, тоя, дето ни заповядва, не е съгласен нещата да бъдат такива.
— Ей че си смешна! Какво знаеш ти? Аз се разкаях за всичките лошотии, дето съм направила, и простих на всичко живо. Какво искат повече? Това, дето ти го разправям, е едно разсъждение, както се казва. Не може ли човек да разсъждава? Повярвай ми, че щом умра… Бог ще ми рече, че имам право…
Млъкна, уморена, мълчеше и Фортуната. Неочаквано нещо разтърси душата й, тя сграбчи ръката на скъпата си приятелка и като я стисна с все сила, запита, обзета от ужас:
— Вярваш ли, че ще се спася?
— Как можеш да се съмняваш? — успокои я Фортуната. — Казват, че дори ако греховете на човек са колкото песъчинките в морето… Представи си само колко песъчинки има в цялото море!
— О, сума ти пясък има в морето! — повтори Маурисия с тържествен глас.
— Може греховете на човек да са повече от пясъка, но бог ще му прости, ако истински се покае.
— Смяташ ли, че мисълта също е грях?
— Зависи от случая. Но на теб лоши мисли не ти минават през ума. Лежи си спокойно.
— Чул те господ… Сърцето ми се къса, като те гледам как страдаш с мъж, когото не обичаш. Какъв ужас! Скъпо момиче, умри и ела с мен. Ще видиш колко добре ще си бъдем двете там. Толкова те обичам! Прегърни ме и умри с мен.
— Истината казваш — промълви Фортуната, дълбоко развълнувана, и помилва приятелката си. — Хубаво щеше да бъде скоро да умра. Какво ли правя на тоя свят? Не знам… По-добре щеше да е… Ах, колко съм нещастна!
— Дяв… Бог да те благослови! Заклевам се в кръста, че най-напред ще помоля бог да умреш.
Двете се разплакаха.
В същото време доня Лупе водеше сериозен спор със Севериана.
— Казах вече и няма защо да говорим повече. Тая нощ ще остана аз, за да си починете малко.
— Не съм съгласна, госпожо. Има съседки, които са готови да дежурят.
— Съседки! Притрябвали са й съседки на болната. Толкова са несръчни и немарливи! Като нищо ще объркат лекарствата и ще й дадат едно вместо друго.
— Не, госпожо, не искам да се безпокоите.
— Повтарям, че ще остана и толкоз! Това не е нито геройство, нито саможертва. Нищо не ми струва да бдя цяла нощ. Освен това, длъжни сме да сторим нещо за ближния. Оставам и не искам никакви благодарности, смешно е да говорим толкова за такива дребни неща.
Вдовицата не правеше голяма жертва, тъй като решението й бе хитро пресметнато — една от съседките й бе казала, че Гилермина има намерение да пусне подписка на следващия ден, за да се посрещнат най-насъщните нужди на някои обитатели на къщата. И доня Лупе направи следното умозаключение: „С дежурството през нощта си отбивам задължението, а тая работа с подписката ще мине без мен, понеже през целия ден няма да ме видят нито тук, нито на половин левга околовръст.“
Севериана й обясни с подробности какво трябва да прави, като я предупреди, че трябва да я извика, ако се случи някое произшествие. Като помощница остана една от съседките. В полунощ Фортуната си тръгна, придружена от мъжа си, който бе дошъл да я вземе. Изминаха пътя до дома, който бе повече криволичещ, отколкото дълъг, хванати подръка и увлечени в разговор за алхолизма и благотворителността, като изказаха съмнение, че доня Лупе ще издържи цяла нощ, без да заспи, понеже бе човек, който се оттегляше още в десет часа, дори когато бе на гости.
На следното утро съпругата реши да отиде и разбере как е изкарала безсънната нощ доня Лупе, на което Максимилиано не възрази. Излязоха с Папитос, която бе изпълнила мъдрите разпореждания на господарката на дома; след като я отпрати за покупки, като й каза какво да вземе, Фортуната се раздели с нея на площад „Лавапиес“, за да поеме към улица „Мира ел Рио“. Леля й седеше в стаята на комендантшата в наистина окаяно състояние, с тъмни кръгове под очите, натежала глава и настроение, съвсем неподходящо за шеги.
— Поздрав на смелите! — рече Фортуната. — Как се държа болната?
— Не ми говори, дъще. През живота си не съм прекарвала по-кучешка нощ. Не ме остави да дремна нито за миг. Имам чувството, че тая проклетница го правеше нарочно, за да си отмъсти за времето, когато ми пласираше шалове и я карах да се държи прилично… Можеш да си представиш — чист делириум до зората божия. Бас държа, че тая нощ в главата й се бе качила всичката ракия, която е изпила през живота си. Ту ставаше, ту се въртеше в леглото и размахваше ръце и крака като крила на вятърна мелница… И едни викове, едно мучене! Знаеш какви думи употребява… И внезапно заставаше нащрек като котка, с очи като въглени, почваше да говори тихо, тихо и сочеше масата, върху която са олтарът и кандилото: „Вижте го, вижте го, там е.“ А мен ме хващаше един страх!… Предпочитах да крещи… Повярвай ми, настръхвах, щом почнеше да сочи светлината и олтарчето.
Читать дальше