Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Мили госпожи — рече им тя, — какво търсите тук? Ако сте дошли с благочестиви намерения, много се радвам. Но ако сте дошли от любопитство, струва ми се, че веднага трябва да ви дам пътя, присъствието ви е съвсем излишно.

Двете незабавно се измъкнаха и докато слизаха по стълбите, подхвърляха тихичко думи, коренно различни от латинските слова, които доскоро се бяха разнасяли в сградата. Очевидните на сцената похвалиха госпожата за прямия тон, а когато минаха във всекидневната, доня Лупе каза:

— Ей че ги срязахте, приятелко моя. Това се казва характер.

— Едната — обади се Севериана — е Пепа Блудницата , жена с минало… Разправят, че убила мъжа си с кука за плетене на кошници… Много близки са с Маурисия и й дължи петстотин реала. Ама не можеш да й ги измъкнеш… Ще речете, че няма пари? Аз да имах нейните. Харчи като маркиза, а миналия месец платила в „Сан Кайетано“ разноските за деветдневни литургии в чест на светата дева от Ангустиас… голяма работа е било.

— За девет дни?

— Да. За да се излекува Клавелеро , един засукан хаймана, същият, когото разсипаха от бой на площад „Леганес“. Дала ги и това си е… И Клавелеро оздравял. Виждате ли? Ето какви неща върши богородицата, госпожо!

— Тя върши това, което е необходимо, глупачке.

След малко Гилермина си тръгна. Домът прие обичайния си вид. Комендантшата и доня Лупе останаха във всекидневната да си побъбрят за томболата с чудесната покривка, която украсяваше олтара. Фортуната и Севериана правеха компания на Маурисия, която бе почнала да се унася в сън, тъй като предишната нощ не бе мигнала. Обзета от желание да покаже на госпожа Хауреги сръчността си, доня Фуенсанта я покани да минат в съседното жилище. Мимоходом трябва да отбележим, че доня Лупе бе разочарована в известна степен, понеже си мислеше, че при всяко благотворително посещение Гилермина идва с един полк дами. „Къде са тия изискани дами , за които пишат вестниците? От това, което виждам, друга дама освен мен тук не идва.“

Като забеляза, че Маурисия е заспала дълбоко, Фортуната влезе във всекидневната. Нямаше никой. Приближи се до прозореца, надникна към улицата и дълго стоя там, разсеяна и немислеща за нищо. Сепна я някакъв шум откъм коридора. Обърна се и замря, като видя Хасинта, изправена до вратата и проточила шия, за да види кой стои там. Водеше за ръка едно момиченце, облечено добре, но скромно и без никаква показност. Тръгна към нея с въпросително изражение и с оная ангелска усмивка, която човек не можеше да забрави, щом я видеше веднъж. Съпругата на Рубин се развълнува, почувствува невероятна смесица от липса на смелост и страх от превъзходството на тая жена и цялата почервеня; после стана бледа като восък. Хасинта я бе запитала нещо, но тя не можа да отговори. Госпожа Санта Крус се приближи до вратата на стаята. Тогава Фортуната се обади зад гърба й:

— Заспала е.

Хасинта се обърна към нея и отново й отправи погледа и усмивката си, които я убиваха.

— В такъв случай ще почакаме — каза тя с едва доловим глас и приседна на един от сламените столове.

Фортуната не знаеше какво да прави. Не й достигна смелост да си тръгне и седна на канапето. В следващия миг, усетила, че столът е несигурен, Хасинта се премести до нея. Сега полите им се допираха. За да не гледа съперницата си, Фортуната се обърна към момиченцето, което стоеше пред госпожата, а тя го държеше за ръцете. Докато оглеждаше изпитателно синьото костюмче на Адорасион, ботинките, цялата й благоприлична премяна, погледът на съпругата на Рубин срещна веднъж този на Хасинта. „О, ако само знаеше до кого седиш“ — помисли си Фортуната и страхът й внезапно отстъпи място на гнева. „Ако ти кажех сега коя съм, може би щеше да изпиташ по-голяма мъка, отколкото изпитвам аз.“ Адорасион искаше да каже нещо, но Хасинта слагаше ръка на устата й и се усмихваше на съпругата на Рубин с онази непрестореност, която означава желание за разговор. Фортуната я разбираше и си викаше наум: „Не, няма аз да ти вадя думите.“ Момиченцето, живо доказателство за благородството на Хасинта, не можеше да не предизвика у Фортуната мисли, различни от предишните. Но обзелата я отново омраза тровеше възхищението й. „О, да, госпожо — мислеше си тя, — известно ни е, че притежавате безброй добродетели. Но защо трябва да се перчим с тях? Още малко и току-виж слепците ни възпели. Ако бяхме като вас, заобиколени от почтени хора, омъжени за човека, когото обичаме, ако всичките ни нужди бяха задоволени, нямаше да се различаваме. Да, госпожо, аз щях да бъда като вас, ако се намирах там, където сте вие… Нито заслугите ни са чак толкова големи, нито пък е нужно да бием барабана. Ако вие бяхте на мое място, там, където се озовах, след като бях измамена от онзи , тогава щяхме да видим докъде в същност ни стигат добродетелите.“