Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Да, госпожо… Съседът от номер шест, не знам точно какъв е в квартала, ми обеща да донесе клонки от бор и вечнозелен дъб. Хуан Антонио ще ги сложи отгоре…

— Потърсете някоя хубава саксия, дъще, нищо няма да ви струва — рече Гилермина и се запъти към всекидневната. — На зелените клонки може да прикачите цветя от плат, ще стане красиво. Хайде, Хуан Антонио, стига сте чукали, завесите няма да паднат. Сега окачете под Исус образа на светата дева от Ангустиас, а от двете страни…

В това време влезе комендантшата, помъкнала голяма картина, която изобразяваше папа Пий IX, благославящ испанските войски при Гаета. За да има симетрия, Хуан Антонио предложи да окачат от другата страна Нумансия . Гилермина се поколеба дали да даде съгласието си, но накрая… една лека усмивка и присвиване на очите разсеяха съмнението.

— Сложете корабчето, сложете го, всичко морско принадлежи на бога.

Като излезе в коридора, забеляза, че стълбите още не са изметени и извика портиерката.

— Къде ви е умът? Не ви ли казаха, че господ ще посети днес тоя дом? На човек му се повдига само като гледа входа. Хванете метлата, жено. В противен случай ще я хвана аз. Какво, мислите, че не мога?

Портиерката видя, че доня Гилермина си сваля мантото.

— Недейте, госпожице, не се ядосвайте така. Ще изметем… Но ще видите, че тая пасмина веднага ще го измърси.

— Пак ще изметете.

Госпожата слезе в патиото, където един слепец свиреше на китара и няколко хлапета си играеха на корида.

— Хайде, деца, днес трябва да пазим благоприличие. И гледайте да не измърсите отново стълбището и входа. Ще съберете папура и тръстиката, които сте разпръснали по двора и ще ги върнете на собственика им.

Децата я изслушаха мълчаливо. В дъното на патиото бе работилничката на столаря, който изработваше седалки от тръстика; до стената имаше купища от тях, едните, боядисани в червено, бяха сложени да съхнат, а другите, небоядисани, бяха наредени една върху друга Хлапетиите от улицата бяха заклети врагове на производителя и редовно му крадяха тръстиката за своите игри и дяволии. Като видя, че светицата води преговори с тях, човекът излезе от дюкянчето и се изправи срещу невръстната банда:

— Чухте ли какво ви рече госпожицата, мошеници такива. Да кротувате и да не вдигате шум, че ще ви изпрати до един в затвора.

— Майстор Куртис е прав — рече основателката, като си придаде възможно най-строг вид. — Ще ви отведем в затвора вързани един за друг, ако не се държите прилично днес, когато този дом ще бъде почетен от…

Прекъсна я един възрастен свещеник, който се появи и тръгна към нея. Беше отец Нонес.

— Добър ден, учителко. Виждам, че вече сте влезли в ролята на пълководец.

— Трябва да бъда навсякъде. Ако не се опитвам да науча на добро държание тия хора, когато дойдете с божието опрощение, ще стъпвате в кал и нечистотии.

— Има ли значение? — засмя се Нонес.

— Естествено, че няма, но защо да не бъдем чисти и пременени пред бога от уважение поне към себе си? Къщата се почиства, когато идват кварталният съветник и общинският лекар с украсените си с пискюли бастуни, а трябва да я оставим мръсна, когато ще дойде… За бога, престанете най-после!

Тия думи бяха отправени към слепеца с китарата, който, усетил присъствието на госпожата, искаше и тя да узнае за неговото и се бе приближил толкова, че още малко и щеше да й бръкне в очите с грифа на инструмента. В същото време свиреше и пееше с всичка сила…

— Млъкнете, за бога! Ще ни оглушите — рече светицата и извади портмонето си. — Вземете и вървете да пеете на улицата. Днес не желая тук никакви песни. Разбрахте ли?

Твърдоглавият слепец се отдалечи и основателката продължи разговора си с отец Нонес.

— Елате да я утешите и да й дадете последните си наставления. Изглежда ми неразположена. Състоянието на плътта й се е влошило от болестта. Колкото до душата, все по-малко я разбирам. Какви странни мисли! Вървете, вървете. Ще се видим по-късно. Няма да си тръгна, докато не свърши всичко.

Нонес се качи при болната, а дамата нареди на столаря и съседите да изметат пред вратите си, след което се запъти нагоре по стълбите и след няколко стъпала срещна двама мъже. Единият бе дон Хосе Идо дел Саграрио, когото свидетелите на романтичните му подвизи от началото на нашия разказ трудно биха познали, толкова пременен и чист изглеждаше. Отзад приличаше на друг човек, но нечистото му лице с брадавици, отпуснатото тяло и все по-развиващата се гуша го издаваха, щом застанеш срещу него. Слизаше с нещастния музикант, който живееше на втория етаж, в същата кочина, където някога бе свил гнездо Искиердо. Набиваше се в очи големият шал, навит около врата, който закриваше чак ушите, а краищата висяха на гърдите му. Носеше шапка с кордела, а от шала надолу дрехите му бяха летни и изтънели от употреба. Трепереше от студ и в дясната си ръка стискаше бронзовите дъги на един тромбон, насочил отверстието му напред, сякаш се канеше да се прозине с него, вместо с устата си.