Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Тоя човек — представи го Идо — е мой приятел… Италианец е, госпожо… Господин Леопарди, беден музикант. Каза ми, госпожо, че ако желаете, естествено, готов е да застане на стълбището и да засвири кралския марш, когато мине шествието…

Клетникът промърмори нещо със забележим чуждестранен акцент и понечи да си свали шапката с трепереща ръка.

— Откъде му идват наум тия неща! Пресвета Богородице! — добродушно възкликна Гилермина. — Оставете ги тия кралски маршове… Не, не си сваляйте шапката, ще настинете. Господа, докато трае церемонията, най-добре е да няма никаква музика.

Идо и Леопарди се спогледаха смутено. От погледа на госпожата не убягна колко зле облечен беше нещастният музикант и тя му каза да върви в стаята си и да свири там каквото иска, освен това…

— Ще гледам да ви намеря някой чифт панталони.

Качи се на първия етаж и тръгна от врата на врата да подканя жените, които се решеха, събрани на групи.

— В дванадесет… И да не виждам тия сбирки тук, ясно ли е? Изметете добре целия коридор. Който има свещи, да ги извади, който има цветя или хубави саксии, да ги занесе горе… Свалете тия парцали, само те липсват.

— Това става ли? — запита жената на пазача, като надникна през вратата на жилището си, показвайки коледни борови клонки, украсени с охлювчета.

— Мисля, че да. Отнеси ги. Рита, прибери си гривата, че си за посмешище. Искам всички в приличен вид.

Жената на нощния пазач реши да запали фенера на мъжа си и да го окачи върху куката на кухненската решетка. Друга запита дали може да използуват петролната лампа. Момиченцата, които бяха определени да застанат пред входа със свещи, забрадиха с тъй наречените манилски шалове и тези, които имаха обувки, ги обуха, а които нямаха, излязоха както си бяха — с алпаргатас 300 300 Вид испански цървули с подметки от плетен коноп. — Б.пр. , целите в дупки.

— Благоприличие е нужно, не лукс — повтаряше Гилермина и заразяваше с усърдието си всички съседи и съседки.

Пред вратата на Северианината стая срещна отец Нонес.

— Повдигнах духа й, учителко. Сега е напълно готова. — Духовникът бе доста по-висок от нея и трябваше да се наведе, докато й говореше. — Отивам в църквата. След три четвърти час сме тук…

Олтарът хареса на основателката. Хуан Антонио бе заковал платнените цветя по краищата на Дамаската във вид на рамка. Беше се получил приятен ансамбъл, тъй рече и госпожата, след като го огледа през очилата си. Застлаха масата с една чудесна покривка, която комендантшата, много сръчна жена, беше ушила за някаква томбола. Беше направена от дантелени карета в комбинация с карета от тъмночервен плюш . Отгоре сложиха драперията от олтара на енорийската църква, която беше с красива дантела. После донесоха боровите клонки и за да ги сложат, импровизираха вази от кутии за маслини и риба, които Хуан Антонио покри и украси с цветна хартия. Беше изкусен тапицер и постигаше чудеса с търпение и лепило. Натъкмиха и клонките, които донесе жената на пазача, кутийките от сладки, гравюрите. Накрая поставиха портретите на двамата сержанти, братя на Хуан Антонио, с яркочервени панталони и жълти копчета, които се подаваха иззад боровите клонки също като воини, дебнещи врага от засада.

Малко по-късно се появи Еступиня, понесъл със страхопочитание нещо обемисто под гънките на зелено наметало. Това бе бронзовото разпятие на Гилермина, красива и доста тежка скулптура, която Пласидо не пожела да даде на никого другиго освен на собственицата му. Тя излезе в коридора, взе от ръцете на Росини свещената статуя, махна копринената кърпа, с която бе загърната, и влезе с нея в стаята — сега имаше вид на истинска светица, слязла от небето, за да бъде канонизирана пред живописния олтар, символ на наивното простодушие и непоколебима вяра на народа. Постави Христос на полагаемото му се място, изпълнена със задоволство от възхищението, което бронзът вдъхваше на присъствуващите, после излезе да даде нарежданията си на Еступиня.

— Върнете се в енорийската църква и придружете светия отец. Кажете веднага да донесат свещите, за да ги раздадем.

Междувременно пристигнаха Фортуната и доня Лупе, и двете в черно и с много достоен вид. Вдовицата на Хауреги се присъедини към свитата на Гилермина, а Фортуната влезе при Маурисия. Стори й се, че е объркана и не знае какво става с нея. На въпросите, които й зададе, отвърна съвсем кратко, защото страхът да не изрече някоя грозна дума й връзваше езика. Беше се ограничила с една трета от думите, които обикновено употребяваше, и въпреки това продължаваше да се съмнява в речника си, тъй като подозираше, че и в най-обикновените думи може да се долови ехо от ада. Фортуната чу ясно само следното: „Ах, какво удоволствие е да се спасиш!“ Веднага след това обаче Маурисия свъси вежди. В съзнанието й проникна съмнението, че думата удоволствие е грозна. Сподели опасенията си със своята приятелка, която я успокои, усмихвайки се, й каза, че не е беда да се изпуснеш и изречеш някоя мръсна дума, стига само намеренията ти да са чисти. Болната й повярва, но безпокойството не я напусна, изглежда, бе обзета от някакъв голям страх. Когато останаха за момент сами, каза на Фортуната разтреперана: