Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Маурисия се усмихваше смутено и объркано. Кимна с глава в знак на съгласие.

— Закоравелите нещица трябва да се изхвърлят навън, тъй като дяволът се улавя за всичко — каза светицата, галейки с пръсти брадичката си. — Имай го пред вид… Утре тук ще има голям празник… Нали така? Ще те посети този, който е създал небето и земята… Ще ти се стори, че не го заслужаваш… Но макар и да не го заслужаваш, той ще дойде и всички знаем защо.

Изразителността, изяществото и пламенността, с които говореше Гилермина, направиха силно впечатление на четирите жени, които я слушаха. От очите на Севериана капнаха две сълзи. В душата си Фортуната чувствуваше такова възхищение, че би целунала края на дрехата й. „А разправят, че нямало вече добри хора на този свят — помисли си тя. — Ами тая жена?… Да се откажеш от всичко, от дом, роднини, богатство, любов и да пожертвуваш младостта си, за да крачиш цял живот сред мизерия!“

Дори наум не смееше да измери разстоянието, което я делеше от именитата дама; без съмнение, безкрайно разстояние, което нищо не можеше да скъси, защото даже и светицата да стореше грях, а тя да извършеше множество благочестиви дела, душите им никога нямаше да се доближат.

Живо и деловито както винаги, основателката даде някои наставления на Севериана за предстоящата церемония.

— За олтар ще донесете масичката от другата стая. Ще ти изпратя разпятие и ще потърсим цветя… Постелките на леглото трябва да бъдат чисти, а стаята ще украсим колкото се може по-хубаво…

След това мина във всекидневната, следвана от доня Лупе, която на всяка цена искаше да вземе думата.

— Ще дойдем утре с най-голямо удоволствие. Високо ценя Маурисия, която, ако не беше тоя проклет порок, щеше да бъде свястна жена, работна, благочестива… Кажете, трябва ли да бъдем край нея през нощта? Нямам нищо против да остана някоя нощ. Ако аз не мога, ще пратя племенницата…

— Бог ще ви възнагради… Приема се, приема се. Споразумейте се със Севериана. Ние с комендантшата дежурихме снощи. Трябва да има поне двама души, защото, изпадне ли в криза, и бог не може да я удържи.

— Истина е — заяви угоднически доня Лупе, — че примерът, който ни давате, госпожо, ни помага да станем по-добри, отколкото щяхме да бъдем, ако ви нямаше.

Комплиментът бе на място, но Гилермина се разсмя и благодари, без да го приема.

— Аз и примери! Де да можех. Добре би било на мен да ми ги даваха. Ах, дъще, предпочитам мен да поучават, отколкото аз — другите.

— Какво говорите? Дори не искате да знаете високото мнение, което имат другите за вас. Хайде, приятелко, не бъдете толкова скромна и да не се подценяваме.

— Оставете, оставете тия неща… Казвате го от скромност. Само бог знае колко добрини сте направили тихомълком на тоя свят, може би и на самата Маурисия! А сега искате да ги припишете на мен.

— Аз? Исусе! Не казвам, че и в моята сметчица на небето няма добри дела, но да се сравнявам с вас… Мълчете, за бога, госпожо.

— Е, не е нужно да спорим коя греши по-малко, нали? — отвърна основателката, като смеси по тоя начин учтивостта и скромността, позволявайки си характерното за нея малко лукаво присвиване на очите. — Моят девиз е: всеки да прави това, което може и което знае, а бог ще реши.

— Същото мисля и аз.

— Извинете ме, чака ме много работа. Довиждане до утре. Надявам се, че ще дойдете.

Междувременно Севериана бе отишла в кухнята и съпругата на Рубин остана сама с болната. Оправи й възглавницата, след което се загледаха една друга. Фортуната си мислеше за необяснимата симпатия; която тая жена винаги й бе вдъхвала, въпреки че бе толкова луда и лоша. Не беше ли тая симпатия сродна с порочността? Усещаше, че я привлича неудържимо и сякаш й доверява сладостни за сърцето истини, които тя възприемаше като произнесени от свръхестествени уста. Безброй пъти бе размишлявала за чародейната способност на приятелката си без да може да си я обясни. Тайни на духа, които само бог разбира!

Лицето на Маурисия бе кротко и тъжно.

— Каква жена! — възкликна Фортуната. — Дали е родена от майка като нас?

— Обзалагам се, че не е — отвърна Мъжкараната . — Каква жена! Когато искаше да ме измъкне от ония загубени протестанти, откачих и я обидих… Колко зле се държах! — щеше да изпусне една ругатня, но се сдържа, защото й бяха забранили най-строго да произнася грозни думи, а това бе за нея истинско мъчение, тъй като обичайният й речник не бе твърде богат. — А тя, сякаш я нарекоха сладко момиченце… Не си срещала друга като нея. Да вземе да ме доведе тук и да се грижи за мен, все едно… Не знам как да се изразя… Гледай само колко много прави за мен!… Първа братовчедка е на Христос, никой не може да ми го избие от главата… Можеш да си представиш какво представляваме ние край нея… Ние, дето винаги сме били едни никаквици! И разкаяни не струваме да й вържем обувките. Ама чакай да дойде другата… И тя е от тестото на Исус.