Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

От своя страна Максимилиано не можеше да преодолее безпокойството си. Нямаше причини да подозира жена си, чието поведение бе безупречно. Двамата с доня Лупе стигнаха до извода, че Фортуната никога не бива да излиза сама на улицата и следваха решението си неотстъпно. Но и тия мерки за сигурност не го успокояваха. Желаеше горещо да има деца по две причини: първо, за да хвърли още една примка на скъпата си половинка и да я обвърже още повече; второ, майчинството да похаби поне малко тази изумителна красота, която от ден на ден ставаше все по-ослепителна. Несъответствието между неговия ръст и външен вид и нейния го измъчваше до такава степен, че бедното момче правеше безсмислени и понякога смешни усилия да премахне липсата на хармония. Обуваше си обувки с висок ток и се стараеше да се облича добре и да си придава вид на денди . За жалост несъответствието все тъй биеше на очи, макар че Фортуната почти не се грижеше за външността си. Все пак Макси отбелязваше със задоволство, че съпругата му не желае да изтъква хубостта си и се отнася презрително към модата, и това го радваше пак по две причини: по този начин двамата съпрузи щяха да се поизравнят и щяха да си прилягат повече , а непознатите щяха да я заглеждат по-малко.

След възстановяването на законните отношения Максимилиано заряза напълно философските четива, а неизлекуваната болка в душата от обидата и желанието за мъст започнаха да заглъхват. Аскетизмът и опознаването на бога в себе си не бяха нищо друго освен мимолетно дело на тъгата, а може би и на обстоятелствата и живееха в съзнанието му толкова, колкото и лекциите, които студентите се мъчат да запомнят в трескавите дни преди изпита. Новите му задължения в аптеката го насочиха към химията и фармацевтиката и той им се отдаде с истинска жар, решен да ги изучи. Доня Лупе го съветваше да изобрети някой препарат, мехлем или хапче, които можеха да минат за истинско откритие, стига да им се намереше ново и оригинално име, но той се противеше, тъй като смяташе тия неща недостойни за науката. Лелята и племенникът стигаха до твърде оживени спорове по този въпрос.

— Сякаш е престъпление да се изобретят някакви си хапчета, ампули или таблетки и да се прочуеш! Растителни … или животински хипохитропични ампули… все едно и също е… на доктор Рубин… безотказни… за всяка болест… за туберкулоза… против кучешки катар… Важното е да се открие нещо и да му лепнеш етикет с твоя лик. Мухльо си. Ако ти не изнамериш някой препарат, ще трябва да го сторя аз. Фортуната, кажи му да открие нещо, дъще, вразуми го. Реки от злато могат да потекат.

Фортуната рядко виждаше господин Фейхо, който ги посещаваше, като влизаше тържествено и оставаше около час, бъбрейки си по-често с госпожа Хауреги, отколкото с госпожа Рубин. Симпатичният старец имаше доволен вид, но здравословното му състояние непрекъснато се влошаваше и през април вече излизаше на улицата, придружен от слугата си. При едно от посещенията проведе разговор насаме с приятелката си и бе тъй бащински настроен, че тя за малко не се разплака. Всичко върви добре, много добре, лудетината вече се е убедила в стойността на поученията и съветите му. На Макси, без сам да знае защо, това приятелство никак не се нравеше. Най-странното бе, че един месец след началото на новия й живот посещенията на дон Еваристо започнаха да се струват не дотам приятни и на Фортуната. Благодарността и нежните чувства, които изпитваше към него, си оставаха същите, но присъствието на бившия покровител у дома и й се струваше чудовищно. „Нима е истина — мислеше си тя, — че човешкият живот, както той казва, е пълен с тия невероятни неща?… Какви неща има, какви неща само! Един свят, който виждаме, и друг, скрит под него… И това отвътре направлява онова отвън… Тогава… ясно е… движи се невидимият механизъм на часовника, а не циферблатът.“

Доня Лупе се прибра привечер, след като бе изчистила калта от обувките си в изтривалката на съседите.

— Чуй едно нещо — каза тя на Фортуната, докато си сваляше мантото. — Днес следобед научих, че Маурисия е на смъртно легло. Бедната жена! Трябва да отидем да я видим. Не е далеч, на улица „Мира ел Рио“.

Научи новината от приятелката си Каста Морено, която беше я чула от Кандидо Саманиего. Доня Гилермина бе преместила Маурисия от болницата в жилището на сестра й, където я наглеждаше лекарят на благотворителното дружество и женската организация. При тия грижи и нежност от страна на доня Гилермина и най-вече поради близостта на смъртта клетата порочна жена сякаш не приличаше на себе си — излекувана от лошотията си и разкаяна в истинския смисъл на думата , казваше, че желае да умре като добра католичка и молеше за прошка всички с такива пламенни въздишки и такова благочестие, че на човек му се късаше сърцето.