— Виждаш ли? — рече доня Лупе. — Религиозните разпри винаги водят до такива бъркотии. Неслучайно моят Хауреги казваше, че е голям либерал, но хич не обича свободата на вероизповеданията.
— Не бързайте, не съм казал най-интересното. Дон Орасио като истински англичанин, уважаващ законите, се подчинява на заповедта на губернатора, запазвайки си правото да апелира пред съда. Когато обаче нарежда на Маурисия да си върви, тя отказва и прави на бъзе и коприва доня Гилермина, която била там в момента, както и всички дами от католическите организации, наричайки ги с каквото й дойде на устата.
— Каква безсрамница! Ужасно! Изпадне ли в такова състояние, не знае какво говори.
Това не смущава доня Гилермина и тя не се отказва от намерението си да я отведе. Отдалечава се мирно и тихо и сяда на бордюра пред вратата. Всеки ден идва и сяда там, също като часовой. Пасторът и пасторшата я канят да влезе, тя отвръща, че няма нужда… И накрая, като за отплата, вчера Маурисия се разбеснява, връхлита върху доня Малвина и изподрасква лицето й… Дон Орасио вика хората от обществения ред, а блудната дъщеря се вмъква в параклиса, изпочупва амвона, обръща мастилницата, разкъсва на парченца всичките книги, издига барикада от столове, взема потира за причастие и… го осквернява по най-непристоен начин. Едва успяват да я изхвърлят на улицата… На излизане, тряс!, доня Гилермина й мята едно въженце на врата и я отвежда. Всичко това го разказа Апариси, който го чул от самия дон Орасио и от доня Гилермина, а той лично трябвало да се намеси в качеството си на общински съветник на квартала… Настанили Маурисия в дома на една сестра, която живее на улица „Толедо“. Но и там не успяват да я обуздаят, както се видя днес следобед. От аптеката я откараха в бърза помощ.
Разказът се оказа твърде продължителен за дробовете на Максимилиано и той стигна до края му, капнал от умора. Всички бяха изумени от тая история, а доня Лупе изказа съчувствието си към Мъжкараната и съжали, че отвратителният порок бе похабил способностите й на интелигентен пласьор. Колкото до Фортуната, разказът я натъжи дълбоко и тя искаше мъжът й да престане да говори за тия печални неща, за да може разговорът да потече в друга насока. Но това бе невъзможно, до края на вечерята разговаряха за Маурисия, протестантите и лошия пиянски порок; накрая Николас изрови някои истории, които се бяха случили в „Микаелас“, като призова Фортуната за свидетел. И въпреки волята си, тя трябваше да разкаже за приключенията с мишката, виденията и бутилката коняк, но го направи в общи линии , за да свърши по-скоро.
Същата вечер отидоха във „Вариедадес“, на две крачки от „Аве Мария“. Друго преимущество на този квартал пред „Чамбери“ е, че вечер човек може да отиде да види някоя пиеса или да постои в някое кафене, без да изминава половин левга или да се качва на трамвай. На Фортуната не й се ходеше на театър, нито й се излизаше сред хората. Погледите им й внушаваха необясним страх и макар че тук почти никой не я познаваше, все й се струваше, че всички я знаят и непрекъснато я одумваха. За жалост причини не липсваха. Но ако мъжете я гледаха, то бе с възхищение, и ако после си шушукаха, много рядко казваха неща, които да отговорят на истината. Друга причина за ужаса, който й вдъхваха обществените места и театърът, бе опасността да срещне познати и това я държеше на тръни по време на представлението.
У дома се чувствуваше много добре. Без съмнение през живота си бе имала и по-щастливи мигове, но не и такова безметежно спокойствие. Бе преживяла дни, когато слънцето в душата й светеше ослепително, последвани от такива, в които угасваше съвсем, но никога не бе виждала едно толкова неизменно и спокойно редуване на дните, тихи и еднообразни, потънали в сладък и възстановяваш силите сумрак. С доня Лупе се разбираха много добре, а колкото до мъжа й, с нея ставаше най-странното нещо, което би могла да си представи. Не казваме, че го обичаше според нейните разбирания за любов, но изпитваше известна нежност, като към брат или сестра. Не беше, нито можеше да бъде мъжът, за когото една жена е готова да си даде живота и да изпита духовна наслада от саможертвата си, чисто и просто бе същество, чието спокойствие и щастие тя желаеше. И също като човек, който, плавайки без посока, очаква и едва доловимо различава в далечината земя, тя съзираше възможността да го обича неотстъпно и да прекара целия си живот с него, без да пожелае друг, по-добър. Вместо да бяга от домашните задължения, Фортуната търсеше нови, давайки си сметка, че работата й помага да поддържа това равновесие, в което нямаше щастие, но нямаше и грижи, а сърцето й бе задрямало и безчувствено като под въздействието на успокоителен балсам. Мислеше си за двата примера, които добрякът Фейхо й бе дал, и се чудеше дали щеше да се случи онова, което смяташе за най-вероятно; а то бе — да стане първото. Щеше ли да се примири с такъв живот, можеше ли да се задоволи с безвкусния плод на тая любов, без да опита друг, по-сладък и по-малко здравословен?…
Читать дальше