Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Видяхте ли я? — запита Макси, като изостави най-сетне напрегнатата си поза и погледна леля си с тревога.

— Да… Така ми беше досадил, че накрая… Ами нищо, видях я и не ме изяде. Все същата неумела глупачка си е.

— Погрозняла ли е?

— Погрозняла? Ама че го рече. Красавица над красавиците. В очите й като че греят всички звезди от небето. На някои хора мизерията им понася.

— Как, изпаднала е в бедност? Изпитва нужда? — възкликна момчето и се размърда неспокойно върху стола. — Това не бива да се допуска…

— Не казвам, че гладува, предполагам… Положението й не е от най-цветущите. Ако вярвам на думите й, днес в четири часа следобед е хапнала само къшей вчерашен хляб и парченце шоколад, а на обед малка порция бял дроб.

— Господи! И вие допускате това? Бял дроб…!

— Може би това е наказание — произнесе вдовицата с онзи тон на простодушна убеденост, който възприемаше, когато искаше да си поиграе с доверчивостта на своя племенник, както котка с топка хартия.

— Откровено казано, лельо, това да гладува… Не й прощавам, невъзможно е… Уверявам ви, че… никога, никога, никога…

— Вече съм ти казвала, че е неблагоразумно да се кълнеш толкова категирично за нещо, което се отнася до човешки дела. Виждаш какво стана с бедния дон Хуан Прим, който също се кълнеше.

— На мен няма да ми се случи същото, което сполетя дон Хуан Прим, защото знам какво говоря… Сдобряването зависи от мен, а аз не съм съгласен… Но сега да не говорим за това. Въпреки че няма да има помирение, мъчно ми е, дето гладува. Налага се да й помогнем.

— Добре, ще се върна при нея. В същност нещо друго ми дойде наум. Защо не отидеш ти?

— Аз! — възкликна възбудено Макси и усети косата му да настръхва.

— Да, ти. Защото си навикнал да ти дават всичко наготово. Това е деликатен въпрос. Не ми се ще да поемам отговорност. Не си вече дете и сам трябва да решаваш тия неща.

— Аз! Да отида аз! — промърмори младият аптекар, като се разтрепера и усети студ. Втрисаше го само като си помислеше за това.

— Ти, да, ти. Стига с тия твои страхове и колебания. Ако искаш да го направиш, направи го, ако ли не, откажи се.

— Нямам време — каза Рубин и след тоя несериозен довод изведнъж се успокои.

Доня Лупе отново настоя със суров глас, че сам трябва да разреши въпроса със сдобряването, редно е да види Фортуната и да постъпи според впечатлението, което добие. Тъй дълго го мъмри, че накрая бедното момче обеща да отиде. На следващия ден, като остана за малко свободен в аптеката, пое към улица „Таберниляс“ ни жив, ни умрял, като се чудеше какво да каже и какво да премълчи, а коремът го стягаше като пред изпит. Като стигна и разпозна номера на къщата, го хвана такъв страх, че избяга и от улицата, и от квартала…

На другия ден направи втори опит и успя да влезе през портала, но спря пред остъклената врата, зад която почваше стълбището. Мисълта да се качи го ужасяваше, от главата му се бе изпарило всичко, което възнамеряваше да й каже. Постоя известно време, обзет от страхотни колебания, докато не го споходи тревожната мисъл: „Ами ако сега слезе и ме свари тук…“ И хукна надолу по улицата, без да смее да се обърне. Опитът на третия ден не доведе до по-добър резултат, докато накрая, объркан и обзет от досада, реши да се обясни с жена си в писмена форма. На път към улица „Аве Мария“ разсъждаваше, че трябва да изпълни писмото с много строгост и съвсем мъничко снизходителност, не повече от зрънце милосърдие, колкото за подправка. Възнамеряваше да я уведоми, че не е в състояние да я прибере в къщи, но че с течение на времето… Ако покаже, че се е разкаяла… С една дума, епистолата щеше да стане идеална. Прибра се у дома възбуден от тия мисли и планове и когато се отправи към стаята си и чу гласа на леля си, която го викаше от всекидневната, като че ли в сърцето му забиха игла… Влезе във всекидневната и… какво видяха очите му, боже всемогъщи! Господи, който правиш от невъзможното възможно! В стаята беше Фортуната, изправена и бледа, сякаш я водеха към лобното й място…

Максимилиано не предаде богу дух по някакво чудо… Каза ах! и замръзна като статуя. Тя също мълчеше и погледите, които хвърляше, падаха на земята като олово. Накрая, когато стигна до последната степен на смущение и объркване, момъкът направи опит да проговори и произнесе нещо като добър вечер , след това: Помислих, че… а после: Та значи вие, лельо…

— Не, аз не се бъркам — обяви доня Лупе, която седеше на стола, сякаш председателствуваше събрание. — Чисто и просто я доведох, за да решите очи в очи… Фортуната, седни.