Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Още едно отклонение. Надникна към улицата и видя за втори път Гилермина, която се връщаше. „Какво е понесла в ръка? Дълга и желязна скоба. Виж я ти тая светица! Дали са й ги. Разправят, че приема всичко. Ясно е по какъв начин бих могла да й помогна в делото — ще й дам половин дузина непотребни ключове, които ми се намират. Виж ти, сякаш идва от дърводелския магазин на улица «Валенсия». Ама че сделки… Ето нещо, което би ми харесало: да построя сграда, като прося пари в името на бога… Ще я направя голяма като Ескориал!…“

Край на отклонението и отново на въпроса: „Ами това, дето ми го каза сутринта Николас, че Фейхо бил най-благородният мъж в Мадрид и му обещал църковна синекура? Ако я получи, няма какво повече да го мисля. Ще се зарадвам, ако сваля и тоя товар от гърба си. Какви времена обаче и какви правителства! Ах, ако аз управлявах, ако бях министър, щях да вкарам всички в пътя! Тия хора не ги бива, съвсем ясно е, че не ги бива. Да дадеш църковна синекура на един млад свещеник, който се връща у дома в един след полунощ и си пилее времето из кафенетата в приказки с военните свещеници, дето се мотаят без разрешително за отпуск! Но дано ти даде господ да пипнеш сладката служба, синко, наслука, ако успееш, пиши, но повече не се мяркай тук, егоист такъв, ненаситник… Та казвам, другият, Хуанито Пабло, не стъпва у дома, откакто е на служба. В сравнение с братята си Максимилиано е ангел небесен, голям талант… А сега да минем към това, дето ми го каза сутринта Николас… Дон Еваристо бил истински християнин и когато го причестили, приел бога с такова достойнство и святост, че всички присъствуващи на акта се разплакали неудържимо. Е, чак дотам… Преувеличение. В тия свети неща човек винаги трябва да си има едно наум. Но да предположим, че е тъй, и какво? Остава да разберем сега дали с цялата си набожност няма да ни преметне… Състрадание, разкаяние!… Господи, кажи ми истината или ми избий тия бръмбари от главата. Полудявам… И не знам защо си блъскам ума, засяга ли ме в същност всичко това? Ако Максимилиано държи да се унижи след ужасите, които преживя, аз не бива да се намесвам… Но не, не, ще се намеся. Как да преглътна подобна обида? Тая негодница… Да си въобразява, че съпругът й може да й прости след недостойната постъпка, която извърши, след като любовникът й обиди тоя нещастник, злоупотребявайки със силата си!… Какъв позор! Ако цял месец не бях ходила по петите му и не му бях втълпявала да си избие от главата мисълта за отмъщение… не знам какви трагедии щяха да настъпят. Искаше да му тегли куршума, дори му хрумна мисълта да направи динамитна бомба и да я сложи на вратата пред дома му. Бълнувания… Най-доброто е презрението… Такива негодници трябва да се презират. Добър е моят племенник, за да се впуска в подобни приключения. Та той се бои да влезе в тъмна стая. Бедният Макси! Сърцето му е златно и тъкмо сега, когато се е заел да изучава отвъдния свят, да му се случат такива неща!… Какви ги наприказва само снощи! «Скъпа лельо, след като много мислих и страдах, стигнах дотам да се отърся от всички страсти и да не чувствувам в себе си нито омраза, нито желание за мъст». Казва, че й прощава великодушно всичко и знам ли още какво… Колкото до съвместния им живот обаче, и господ не може да му помогне. И веднага след това почва да ми досажда с молби да отида да я видя. «Лельо, идете при нея, вижте как е… Разпитайте я да видим как ще се представи. Може би дон Еваристо казва истината…» Всяка вечер все същата песен. В края на краищата, ако стане много досаден, ще се наложи да отида. А не е малко път оттук до «Пуерта де Морос…»“

В понеделник следобед доня Лупе се върна в къщи към пет часа много наконтена.

— Папитос, идвал ли е някой?

— Господинът с бялата брада.

— Някой друг? Да е идвала Маурисия?

— Не, госпожо… Тая сутрин я видях на вратата на гостилницата до площад „Лавапиес“. Живее тук наблизо… „Лельо Маурисия, елате, че госпожата ви чака…“ Отвърна ми ей тъй: „Кажи й на тая лелка , че ако иска да си пласира кърпите, да ги пласира сама и да си гледа работата…“

— Ама че възпитание! — възкликна госпожата малко разсеяно.

Папитос, която същата сутрин беше наказана, тъй като бе купила от пазара една развалена мерлуза, реши, че на господарката още не й е минал гневът и се разтрепера, не откъсвайки очи от ръцете й. Възпитателният гняв обаче бе отлетял от душата на доня Лупе в резултат на чувства от съвсем друг порядък и на крайното изумление, което я бе обзело от един час насам.