Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Повтарям предишните си думи. Онова свърши… сега съм твой баща, а ти моя дъщеря. Говори ми на вие. Ще заемем местата си, ще се научим да живеем практичен живот… Временно… и довърши прическата си, защото е късно. Аз си отивам, понеже имам много работа.

Странният моралист седна във файтона си и едва бе достигнал до площад „Лос Карос“, когато започна да усеща в душата си необяснимо безпокойство. А след него се появи и някакво физическо неразположение, нещо като треска и тръпки, придружено от суеверен ужас… Но той не можеше да определи причината за страха… Файтонът препускаше по „Кава Алта“ и Фейхо се чувствуваше все по-зле. Изведнъж усети силен трепет и една светкавица като бърз ланцет го преряза. Стори му се, че някакъв непознат глас му викаше: „Глупако, хайде де, на какви неща учиш дъщеря си…“ Протегна ръка, за да спре кочияша и да му каже да се върнат на улица „Таберниас“, но преди да осъществи намерението си, разтърсването, което беше усетил в душата си, престана и всичко утихна. „Каква слабост — помисли той. — Това е старческо слабоумие, и само старческо слабоумие… Та нали ми хрумна да се върна там, за да се отрека от думите си? Не се размеквай, приятелю, и поддържай сега онова, в което винаги си вярвал. Това е практичното, единствено възможното. Ако й препоръчам пълно целомъдрие, какво би станало? Напълно загубена проповед. Така поне…“

И продължи пътя си доволен.

От редицата обиколки през следващите дни: две посещения на доня Лупе, много разговори с Хуан Пабло и един, много съществен с Николас Рубин, който отчаяно се бореше да спечели изборите за една енория, добрият господин повторно се разболя. Един следобед в края на март той се почувствува толкова зле, че трябваше да се прибере в къщи и да си легне. Доня Пака забеляза у него заедно с признаците на влошаване известна трескава възбуда, която сметна за много лошо предзнаменование, тъй като нейният господар ставаше като дете или като умопобъркан, когато беше много зле, нещо, което в същност бе сигнал за близкия край. През цялата нощ той се обръщаше от една страна на друга, искаше да стане и проклинаше, че са го направили затворник в проклетите чаршафи. Призори неговият разум се помрачи и преди да загуби съзнание, той се прости с осезаемия свят със следната смела преценка: „Сега мога да умра спокоен, тъй като успях да изтръгна от дявола на неразумността душата, която той вече държеше в ноктите си…“

Доня Пака и слугата помислиха, че техният господар ще остане в този гърч, и започнаха да надават крясъци. Те извикаха лекар, дълго разтриваха господина и най-после го възвърнаха към живота. Всички се слисаха, когато го видяха засмян и го чуха да твърди, че не го боли нищо и че се чувствува добре и е доволен. Но въпреки това на лицето на лекаря се изписа лошо изражение, той подозираше, че мозъчната и нервната слабост ще довършат болния, който въпреки че се посъвзе, не можеше да стане и силите му чезнеха. Нямаше никакъв апетит. Приятелите, които този ден бяха с него, се споразумяха да му кажат по най-деликатен начин да се подготви за смъртта, като се заеме със спасението на душата си. Помислиха още, че дон Еваристо ще се смути, защото винаги се бе показвал като свободомислещ, но за голяма изненада на всички той изслуша указанията по най-спокоен и любезен начин и заяви, че поддържа своята вяра, но в същото време изпитва удоволствие да изпълнява всяко задължение, осветено от съгласието на мнозинството.

— Аз вярвам в бога — каза той, — и вярвам в него по свой начин. От уважение, което хората си дължим един на друг, не искам да оставя неизпълнено никакво задължение, което изисква всяко добре устроено общество. Винаги съм бил роб на добрите форми. Доведете ми колкото искате свещеници, та аз не се плаша от нищо, и никога не ще се откажа, от това. Да не изневеряваш на себе си, това е моят девиз.

Като чуха това, всички се смаяха и същия ден го причестиха. След това той се почувствува по-добре, което даде повод да му кажат, както изискват добрите норми и обичаите, че религията е медицина за тялото и душата. Той уверяваше, че няма да умре от това леко неразположение, че има седем живота като котките и че е твърде възможно бог да го остави да поживее известно време, за да му позволи да види още много и странни неща. И действително практичният философ не умря през цялата 75-а.

През време на боледуването си този път той не позволи на Фортуната да дойде да го види. Пишеше й писъмца, повтаряше й съветите си и й даваше други, нови, за вече близкия ден, в който помирението трябваше да се осъществи. В същото време се занимаваше с преразглеждане на завещанието си и вземаше различни благодетелни мерки, за които някои хора щяха да му бъдат много благодарни. Той имаше малък капитал, разпръснат в много заеми, дадени на нуждаещи се приятели. Някои му бяха подписали разписки за хиляда, за две и дори за три хиляди реала. Всички тези документи бяха скъсани. Нареди как трябва да се разпределят бижутата, които имаше, някои от които имаха голяма стойност — пръстени с красиви брилянти, комплекти от копчета за ръкави, изящни кутийки от слонова кост и сандалово дърво, които беше донесъл от Филипините, една хубава сабя, два или три бастуна със златни дръжки. Извърши всичко с точност, която показваше голямата му деликатност и оценката, която правеше на приятелите си.