Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Да, но… не трябва да смесваме двете неща. Извинението, било духовно или евангелско, тя вече го има. Но другото извинение, онова, което бихме нарекли обществено, защото е равнозначно на помирение, е невъзможно.

„Хайде де, няма да е чак толкова невъзможно“ — каза на себе си дон Еваристо, вдигайки плаща си.

— Невъзможно е — повтори Макси.

— Помислете добре, помислете добре; утрото е по-мъдро от вечерта. Аз вярвам, че когато у вас назрее идеята…

— Струва ми се, че дори и десет години да узрява…

— В тези неща трябва да влагаме и малко милост; не може да се постъпва с простото мерило на правдата. Би било добре да поговорите с нея.

— Аз… Но, дон Еваристо?!

— Да не се връщам назад. Който притежава идеи като вашите, по дяволите, той умее да чувствува и да мисли с тази възвишеност на целта… Това е, тази одухотвореност на… тъй… да де, ясно…

— И вярвате ли, че тя би могла да ми даде ясни обяснения, ама съвсем ясни за всичко, което е правила, след като се раздели с мен?

— Момче, аз мисля, че ще ти даде. Но и вие също не трябва много да настоявате. Или се прощава, или не. На първо място — състраданието, накрая — снизхождението, и да видим дали в действителност тя има искрени намерения за поправяне на грешката си. От това, което съм чул, мисля, че има. Казвам ви го от сърце.

— Аз се съмнявам.

— А аз не. Приемете моето мнение, както искате. И знайте, че се намесвам в това от чиста човещина, защото ми хрумна да не умирам, преди да оставя след мен едно добро дело, тъй като в равносметката на моя живот имам толкова лоши или незначителни постъпки. Не ми харесва да се бъркам в чуждите работи, но в този случай повярвайте ми… Хрумнало ми е, че вие двамата трябва да се съберете.

И дон Еваристо продължи в същия дух:

— Приятелю — каза той, спирайки се на вратата на аптеката, — вашата жена, стори ми се, има много недостатъци. Малко съм говорил с Фортуната, но мога да потвърдя, че има добро сърце, но й липсва морална сила. Ще бъде винаги такава, каквато я направят тези, които се грижат за нея.

Максимилиано го гледаше с удивени очи.

— Вчера й прочетох една дълга проповед, препоръчвайки й да се приспособи към реалния живот, да сложи спирачка на прекалено свободното си въображение. „Но, момиче , казах, трябва да мислиш какво вършиш и да оставиш глупостите.“ Бях много строг. Мисля, че нещо съм постигнал. Вие трябва да го проверите, приятелю. Жалко, че след като тя има толкова добро сърце… само че много голямо… и е лишена от злобата към другите, не притежава поне малко разум. Защото ако имаше малко разум, само малко, нямаше да върши безразсъдни постъпки. Накрая, синко, вие ще кажете, кой ме кара мен да се бъркам? Но какво искате, на нас, старците, ни харесва да се грижим за младите и да им набелязваме пътя в този живот, за да избягват грешките, които ние сме правили.

Последните думи той каза с такава подкупваща усмивка, че Максимилиано силно се смути. Не знаеше какво да отговори и чувствуваше, че гърлото му се стяга. Дон Еваристо се сбогува, като остави бедното момче зашеметено до такава степен, че много дни след това трябваше да търси в объркания си разсъдък следите на разговора, който бе провел с уважавания старец през студената мартенска нощ.

На другия ден дон Еваристо отиде с файтон да види Фортуната, намери я да реше косите си. Седна до нея, хвана я за ръка, притегли я към себе си и й каза:

— Последната целувка… приключението на стария Фейхо премина в историята… Ще свикнем бързо с новия живот и от това ще остане само един спомен в мене и друг в тебе… За обществото — нищо. Този спомен крие само малко топлина за нас.

Фортуната, която в двете си ръце държеше кичури от черните си коси, ги отметна като завеса и не знаете дали да се смее, или да плаче…

— Говори ли с…? — каза тя развълнувана и в същото време усмихната.

— Налага се да привикнеш да ми говориш на вие… — възрази той с известна строгост. — Да не ти се отронва от устата нищо фамилиарно, защото тогава всичко ще загубим. Аз също ще ти говоря на вие пред хората… Всичко свърши, Фортуната, за теб аз съм само един баща… Онзи, който те обичаше като мъж, вече не съществува… Ти си моя дъщеря. И не защото ще играем заучена роля, не. Ти ще бъдеш наистина за мен отсега нататък като дъщеричка, а аз ще бъда за теб истински баща. Казвам ти го от все сърце. Аз не съм вече онзи, аз ще умра скоро и…

Виждайки, че той се вълнува, Фортуната не можа повече да се сдържи и избухна в плач. Прекрасните и разпуснати коси й придаваха черти от печалните образи, изсечени по надгробните плочи.