Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Всички започнаха да се смеят.

— Моят брат ми каза — прибави Максимилиано, — че сте зле с храносмилането.

— От пет месеца вече стомахът ми е нередовен — прибави хитрият старец, който без съмнение искаше да внуши на Макси онова за петте месеца. — Вече не му обръщам внимание. Предадох се и чакам спокойно края.

— Ако искате да ви приготвя лекарство от пептон?

— Благодаря. Да видим какво ще каже моят лекар.

— Напразни тревоги — наблегна другият Рубин, потупвайки го по рамото.

— Но вие говорехте нещо, което сигурно е интересно — каза Фейхо. — Не прекъсвайте заради мен.

— Говорехме… представете си, витаехме в небесата.

— Иска да ме убеди, че всичко е сила и материя — заяви разгорещено Макси. — Слушай, онова, което ти наричаш сила, аз го наричам дух, слово и всемирна обич; и се връщаме пак към същата история, към бога — творец и промислител, и към душата, която произхожда от него.

Дон Еваристо слушаше, но между другото разглеждаше лицето, устата, дори и зъбите на Рефухио. Момичето се срамуваше, като усещаше, че е обект на наблюдение, и не знаеше нито как да се държи, нито какви мимики да прави с устните си, поднасяйки към тях лъжичката мляко с каймак.

— Точно тъй, точно тъй — каза бившият полковник в полза на Макси. — Душата… Тези господа материалисти мислят, че като сменят името на нещата, са обърнали света с краката нагоре.

— Но нали ти казах… — повтаряше Хуан Пабло задъхан.

— Оставете ме да довърша…

— Не е така… каква заблуда!

— Да се върнем на същото. Аз ме познавам ли себе си — човек с морал и разум.

— Чуй какво ще ти кажа…

— Чакай. Много добре зная какво е моята същност.

Той говореше с въодушевление, без да дава думата на брат си, който също не му позволяваше да я вземе, и двамата говореха едновременно.

— Почакай малко… не е това.

— Аз живея със съзнанието за моето аз, за това, което е преди мен и което ще бъде след мен.

— Но най-напред трябва да различиш… Слушай…

„Хубава, смахната двойка!“ — каза на себе си дон Еваристо, гледайки с любопитство отвора между зъбите на Рефухио.

— Все едно и също… — заяви Макси. — Ако не е това „аз“, щях ли да бъда аз? Разпознавам ли се като такъв във всички мои действия?

— Не, аз съм един общ случай, аз не си принадлежа, аз съм едно явление.

— Аз да съм явление?… Пресвета дево Марийо, каква нелепост!

— Ти си нахален… Вечното не съм аз, каква глупост, вечно е общото. Аз го виждам така в преходността на моето познание.

Тези неща се говореха в ъгъла на кафенето между един посетител, който четеше „Ла Кореспопденсия“, и друг, който говореше за цената на месото. На една от съседните маси имаше група хора, които приличаха на контрабандисти или нещо подобно. Надясно се виждаха две безвкусно облечени жени, придружени от една мошеничка, и ухажвани от господин, който им разказваше хиляди досадни нелепости; отсреща една тройка се караше по въпроса за Лагартихо и Фраскуело 296 296 Двама известни испански тореадори от онова време. — Б.пр. с нервни гласове и с ръкомахания. По витата стълба непрекъснато слизаха и се качваха клиенти, тропайки силно с крака; а от онази спирала се дочуваше караница, тракането на билярдните топки и гласът на момчето, което обявяваше резултатите.

— Ако ми позволите да се изкажа — каза Фейхо, на когото започна да му се вие свят от тази неразбория, — аз гласувам за юношата.

Точно в този момент засвири пианото, което стоеше върху подиума по средата на кафенето с вдигнат триъгълен капак, за да се чува по-добре; започна токата за пиано и цигулка. Музиката, аплодисментите, гласовете и постоянният брътвеж в кафенето създаваха такъв непоносим шум, че на добрия дон Еваристо му се зави свят и той помисли, че ще рухне мъртъв на земята, ако остане още четвърт час. Реши да си тръгне, недоволен, че не е намерил сам Хуан Пабло, защото пред аптекаря не можеше да говори по трудния въпрос, с който се беше заел. Неговото раздразнение се смени с радост, когато Макси, виждайки го прав, каза, че също си тръгва, защото време бе да се върне в аптеката. Излязоха заедно и преди да стигнат до вратата, старецът видя, че пътя му препречва една мършава и злокобна фигура. Беше Рамзес II, който го търсеше.

— Господин дон Еваристо, за бога, говорете на господин Вилялонга за мене — каза му мумията, заставайки така, сякаш щеше да му направи път само в замяна на едно обещание.

— Ще го направя, приятелю, ще го направя; ще говоря с Вилялонга — каза дон Еваристо, загръщайки се, — но сега бързам… не мога да се бавя… Момче, да вървим.