Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Здравето му се подобри толкова, че дон Еваристо се осмели да излиза нощем, и първото, което направи, бе да отиде да търси Хуан Пабло. Не го откри в „Суисо Виехо“. Там бяха Вилялонга, Хуанито Санта Крус, Саламеро, Севериано Родригес, лекарят Морено-Рубио, Санчес Ботин, Хоакин Пес и други, които образуваха най-талантливата и весела компания, която е съществувала в кафенетата на Мадрид. Бяха съставили шеговит правилник, от който всеки един от съдружниците държеше по един екземпляр в джоба си. От тези прочути маси бяха излезли вече един министър, двама заместник-секретари и няколко губернатори. Въпреки че бе приятел на някои от тях, Фейхо не пожела да се приближи и седна на по-далечна маса. Точно до него пътните инженери говореха за европейската политика, а по-нататък минните инженери разискваха драматичната литература. Недалеч от тях група чиновници от финансите се занимаваха много разгорещено с артезианските кладенци; двама съдии от първоинстанционния съд заедно с един оттеглил се актьор, с един импресарио на коне за площада на биковете и с един офицер от флотата спореха дали жените са по-красиви с или без подплънка . След това вниманието на дон Еваристо бе привлечено от един човек, който вървеше между масите и чието лице приличаше на мумия, съживена от изкуството на магьосника. „Аз познавам това лице — каза си Фейхо. — А, сетих се, това е този, когото наричат Рамзес II, бедният Виляамил, на когото не му достигат само два месеца, за да се пенсионира.“ Този нещастник плахо се приближи до Вилялонга, станал вече да си тръгва, и срамежливо, изкривил очи, му заговори нещо, което сигурно се отнасяше за проклетите два месеца. Хасинто вдигаше рамене и му отговаряше с жална благосклонност, сякаш му казваше: „Аз, колко много бих искал… Направих всичко възможно… Ще видим… Дадох бележката… Вярвайте, че от мен не… Да, зная, два месеца само…“ Един миг след това Рамзес II премина покрай дон Еваристо, плъзгайки се между масите и столовете като неосезаема сянка. Фейхо го извика с истинското му име и той се приближи до масата, като навеждаше жълтото си лице, почерняло от слънцето на Куба и Филипините, за да види кой го вика. Познаха се. Виляамил, поканен от своя приятел, преви скелета си да седне и изпи една чаша повече с мляко, отколкото с кафе.

— А, вие търсите Хуан Пабло? Преди малко отиде в кафене „Сарагоса“. Казва, че инженерите го отегчават.

Тъй като искаше да се прибере рано, дон Еваристо не отиде в посоченото кафене. На другия ден в девет часа вечерта той влезе в препълненото мръсно и задушно заведение на площад „Антон Мартин“. Вътре цареше олелия, чуваше се един оглушаващ шум като от кошер, обстановката, която мадридчани понасят без затруднения, така както ковачите — топлината и шума на ковачницата. Като се съблече, старецът тръгна по лъкатушната пътечка, която образуваха централните маси, и оглеждайки се на всички страни, започна да търси своя приятел. Ту се сблъскваше с някой слуга, натоварен с поръчки, ту пелерината му закачаше шала на някоя наконтена госпожа, ту го дърпаше продавачът на „Ла Кореспонденсия“ , който подаваше вестници на редовните посетители. По-нататък пътят му препречиха двама излизащи дебелаци и четирима слабаци, които влизаха. Най-после той забеляза Хуан Пабло в ъгъла, близо до витата стълба, по която се отива до билярдната. На същата маса седяха още двама души: една доста хубавичка жена, въпреки че бе похабена, и един младеж, в който дон Еваристо веднага позна Максимилиано. Двамата братя поддържаха много оживен разговор. Особата бе любовница на Хуан Пабло, някоя си Рефухио, име от историята, въпреки че не бе историческо, тя бе с миловидно и пикантно изражение, без един горен зъб. Фейхо никога не беше я виждал, нито пък философът на кафенетата бе свикнал да се показва публично с тази Аспазия, поради което Рубин се смути, като видя своя приятел.

Максимилиано поздрави дон Еваристо и с жив интерес го запита за здравето му, на което старецът отговори много бодро:

— Вече виждате… Пет месеца съм така. Един ден съм отпаднал, другия съм добре… Пет месеца… Така е, идва ден, в който машината казва: „Дотук сме, приятелю.“ И не се мъчете да я кърпите или да й наливате масло. Не върви и не върви и трябва да спре.

— Но какво ви е? — попита Максимилиано със самочувствието на млад лекар или на начеващ аптекар. — И едните, и другите еднакво силно желаят да бъдат полезни на човечеството.

— Какво ли ми е? А, много лошо нещо. Най-лошата от болестите — седемдесет години. Малко ли ви се струват?