Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

И пробивайки си път, излезе с младия Рубин.

На вратата той му каза:

— Накъде сте?

— Аз? Към улица „Аве Мария“.

— Каква случайност! И аз съм в тази посока ще вървим заедно. Почакайте да се загърна добре… Сега ми дайте ръка. Краката не ми помагат. Вече се вижда… пет месеца… целички… обърнете внимание, без да смилам храната. Не зная как още съм жив. От октомври миналата година глава не съм вдигнал. Но какви мисли му минават на Хуан Пабло? Не мога да повярвам, уж е разумно момче. Вие знаете как става всичко; не чакайте да остареете и да видите отблизо смъртта, за да повярвате, че сме малко повече от купчинки боклук, одушевени от сила, подобна на електричеството, което кара жицата да говори. Нека това остане за глупавите и загубените, за хората, които не мислят. Вие сте прав и ще бъдете способен на благородни действия, действия, които поради факта, че са толкова възвишени, не са достъпни за простолюдието.

Максимилиано не разбираше за какво бяха всичките тези думи, но неговият дух беше готов да проумее цялата тънкост, която искаха да му поднесат; беше жаден за идеални неща и размишлението, учението и самотата му бяха дали изненадваща възприемчивост към всичко, което произтича от чистата мисъл. Без да разбира всичко, той скромно отговори:

— Вие сте съвсем прав… съвсем прав.

— Човек, който като вас — продължи дон Еваристо — не се оставя да бъде подмамен от модерните знания, е готов да извърши добро, но не какво да е добро, а възвишено, като гледа към небето, а не към земята.

Доста време бе минало, откакто Макси се бе посветил на съзерцаването на небето.

— Слушайте, господин дон Еваристо — каза той, чувствувайки се изпълнен и отегчен_ _от онази духовна материя, насила натрупана, за да се слеят неговите мъки с листите на книгите. — Нещастието ме накара да обърна очи към неща, които нито се виждат, нито се докосват. Ако не бях сторил това, досега сто пъти щях да умра. И ако знаете колко по-различен е светът, гледан отгоре, отколкото отдолу. Струваше ми се лъжа, когато усетих как у мен угасва жаждата за отмъщение и омраза, която ме беше засегнала. И, разбира се, времето, абстракцията, мисълта за целокупността на живота и за неговите велики цели ме направиха такъв, какъвто съм сега.

— Ясно… От какво се пораждат тия мелодраматични омрази и отмъщения? — каза зарадван дон Еваристо. — Погубвате се само, нищо повече. Щастлив е онзи, който може да се издигне над временните страсти, да смири душата си с вечните истини.

А на себе си каза: „Толкова метафизически е настроено това момче, че ни идва като по поръчка.“

— В тази суматоха на страсти у съвременните хора — продължи Макси с известен патос — човек забравя, че живее, за да прощава обидите и да прави добро на тези, които са му сторили зло.

— Имате право, момче… Хиляди пъти по-щастлив е този, при това млад като вас, който съумее да приеме такава идея и да я осъществи в действителния живот.

— Нещастието, някой ужасен удар… Това е учителят. Да, това състояние се достига по пътя на страданието, след като си преминал през мъченията на гнева, през убожданията, които самолюбието ни причинява, и през хиляди горчивини. Ах, господин дон Еваристо, не мога да повярвам, че съм толкова жизнерадостен след намерението си с право да убия един мъж. Отказах се от идеята да извърша престъпление. Отказах се. Моето съзнание е толкова спокойно днес, когато не съм убил, колкото твърдо и решително беше, когато бях намислил да убивам… Тогава не виждах бога у себе си; сега го виждам. Повярвайте ми: трябва да се самоунищожим, за да тържествуваме, да си кажем „аз съм нищо“, за да бъдем всичко.

Фейхо, уловил благоприятния случай, тръгна направо към целта.

— На един толкова добре укрепнал духом човек — му каза той — може да се говори без заобикалки. Доня Лупе не е ли обсъждала с вас някакъв въпрос?…

Максимилиано почервеня като подплатата на плаща си и кимнат утвърдително с притеснение и вълнение.

— От моя страна — прибави дон Еваристо — ще направя всичко, каквото мога, за да го осъществя. Щом така е писано. Това е практичното, приятелю мой; и понеже вече сте много извисен, уместно е да станете и мъничко практичен. По една случайност аз се намесвам в това… Предупреждавам ви, че тя желае да се върне…

— Желае го! — извика Рубин, оставяйки плаща си да се смъкне.

— И таз добра! Сега пък това ли? Впрочем, ако тя не го желае, как аз щях да се забърквам в подобна работа? Не разбирате ли?