Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Когато Фейхо влезе в кафе „Мадрид“, Хуан Пабло още не беше дошъл и той реши да го чака на мястото, което неговият приятел заемаше обикновено. След малко влезе дон Басилио, припрян, с нов сюртук и с неизменната клечка между зъбите, и се отправи към тезгяха с държавнически маниер.

— Нека ми донесат кафето в канцеларията — каза той с висок глас. Погледна часовника си и направи такъв жест, от който присъствуващите трябваше да разберат без допълнителни обяснения какъв катаклизъм щеше да се случи във финансите, ако дон Басилио закъснееше още малко.

— Хей дон Еваристо — каза той, като спря за миг, за да му стисне ръката. — Как е здравето?… Добре? Радвам се… Да се пазите… Много съм зает… Съвет в кабинета на шефа… Довиждане…

— Голям човек, а? На добър час. При мен е все така. Сбогом.

Като остана отново сам, дон Еваристо се намръщи. Яви се една пречка, която щеше да затрудни неговия план. Когато тръгваше към кафенето, той си бе подготвил по пътя речта, която щеше да произнесе на Хуан Пабло, и тя започваше така: „Приятелю мой, научих, че горката съпруга на вашия брат живее в най-голямо уединение. Разкаяна вече за грешката си, бедна и без закрила… и така нататък.“ Забележителна глупост обаче бе да каже, че Фортуната е съсипана и гладна, защото ако я видеха колко е хубава… Но, в никакъв случай. Трудно бе да се отгатне по цветущия вид на госпожа Рубин нейното „нещастие“. А как да прикрият от роднините тази стегната и наляла се плът, този прекрасен тен на лицето — доказателство за един весел и безгрижен живот? За миг нашият човек се замисли как да докаже, че понякога се случва измъчените хора да пълнеят; не бе успял да построи логичния си план, когато пристигна, потривайки ръце, Хуан Пабло, чието лице изразяваше съкровено задоволство от простия факт, че влиза в кафенето. Имаше блажения израз, който се изписва върху лицето на добрия буржоа, когато влиза в домашното си огнище. Двамата приятели се поздравиха сърдечно както винаги. След като Фейхо изслуша търпеливо всички лицемерни приказки, с които здравият успокоява болния: „От нервите е…“, „Разхождайте се…“, „Аз също бях така“, той пристъпи към въпроса отначало с увъртания, но най-после изплю камъчето, като каза, че си е поставил за цел от състрадание да води преговори за помирение.

— Бедничката! — каза Рубин, като бавно и с истинско удоволствие пускаше бучките захар в чашата си.

— Казвате, че тя живее в бедност и много се разкайва… Колко ли се е развалила?

— Ще ви кажа… Развалила, точно не… а по-скоро е много… вглъбена. Но е красива, както и преди.

— И Санта Крус… не…

— Не говорете така, човече. От дълго време са се разделили, малко след онези караници. Оттогава вашата снаха живее далеч от шума и съжалява за грешките си, а докато я споходи бедността, живя от средствата, които имаше. Случайно се осведомих. Как да ви кажа… Открих я преди няколко дена… разказа ми за своите беди. Домъчня ми много. Представете си само колко страда едно лекомислено същество, и то в това положение.

— О, господи, дон Еваристо, не ми ги разправяйте на мене. Вие сте много хитър и ловък човек.

Като чу това, вниманието на Фейхо се изостри и той повярва, че е дошъл моментът да осъществи ако не всичко, поне една част от замисления план.

— Слушайте, приятелю — каза му той със спокоен тон, — когато върша сериозни неща, тогава шегите ми се струват безочливи, разбрахме ли се? Не е твърде вежливо от ваша страна да подозирате, че съм имал някаква връзка с тази жена и че, преструвайки се, искам с лицемерие да помиря тези брак. Така че без хитрости.

— Това бе едно предположение, дон Еваристо — заяви Рубин, отричайки се от думите си.

— Бях воден от добри намерения… Човече, много благодаря.

— Не, нищо не съм казал…

— Освен това много пъти сте ме чували да заявявам, че отдавна съм се отказал от някои неща.

— Да, да.

— И ако на тридесет или четиридесет, та дори и на петдесет съм се занимавал с най-доброто, то сега… Колко подходящ съм аз за забавление с моите шестдесет и девет години и с тези чести боледувания… Бъдете по-любезен и когато ви кажа нещо, вярвайте ми, нали за това са добрите приятели, да си вярват един на друг…

— Имате право и съжалявам, че не разбрахте шегата ми.

— На мен ми се струва, че въпросът, който се отнася за човек от вашето семейство и с който съм се заел аз, не е шега.

Рубин повярва или се направи, че вярва, и прояви най-голямото философско внимание на света към това, което неговият приятел продължи да говори. Тук му е мястото да съобщим един факт. Хуан Пабло бе получил от Фейхо някои заеми с неограничен срок. Този прекрасен човек, като разбра неговите притеснения, намери подходяща форма да му даде необходимата сума пари, за да го освободи от Кандидо Саманиего, който го преследваше с инквизиторска ярост. Разбира се, той вече знаеше, че това не беше заем, а подаяние — може би най-евангелското, най-приемливото пред очите на бога. Тази тактична благотворителност Фейхо проявяваше много често към приятелите си, които ценеше, като ги покровителствуваше, без да ги унижава. Никога не се бе случвало да напомня за заема на някого от длъжниците си, дори и на тези, които впоследствие се окажеха неблагодарни и непризнателни. Но Хуан Пабло не беше от тях и се отнасяше към своя великодушен кредитор с благодарност и с онова морално подчинение, свойствено на несъстоятелния, на когото се дават всички отсрочки, които той иска. Освен това знаеше, че трябва винаги да се вярва на човека, от когото са получени тези благодеяния; трябва да се вярва винаги и на всичко, което казва, и да се сключва с него мълчалив договор, да се съгласява с мнението му при какъвто и да е спор; да става сериозен, когато той препоръчва това. Там, дълбоко в себе си, Рубин можеше да мисли каквото си иска, но гласно трябваше да поддържа ролята, която му подхождаше.