Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Беше притъмняло и двамата събеседници почти не се виждаха. Фейхо извика да донесат лампата и когато доня Пака влезе с нея, първата светлина, огряла стаята, помогна на икономката бързо да огледа лицето на приятелката на господина: „Това е птичката, която го тревожи“ — рече си тя. Известно подозрително слугинско любопитство, което се надява на наследство, бе последвано от желанието й под различни претексти да остане при тях с намерение да чуе нещо от разговора. Но докато доня Пака беше в спалнята и се правеше, че прибира нещата, че размества мебелите или проверява лекарствата, дон Еваристо не продума нищо. Гледаше икономката и лукавата му усмивка сякаш казваше: „Ти ще се умориш.“ И наистина скоро тя се оттегли, а дон Еваристо се върна на темата си:

— Първото нещо, което трябва да вземеш под внимание, е, че винаги, при всички случаи по всяко време трябва да пазиш достойнството си. Слушай, момиче, няма да умра, докато не втълпя добре тази мисъл в главата ти. Научи наизуст моите думи и си ги повтаряй всяка сутрин веднага след „Отче наш“. — Подобно на преподавател по латински език, който повтаря склоненията на своите ученици сричка по сричка, сякаш ги заковава в мозъка им с удари на боздуган, дон Еваристо почукваше с дясната си ръка равномерно като с чук и набиваше в главата на ученичката си тези думи:

— Да спазваш приличието, да спазваш правилата на уважението, което си дължим един на друг, и най-вече, това е и най-главното, не се опорочавай никога (ръката на учителя при тази мисъл увисваше във въздуха и веждите му, извити по средата на челото, и очите му, странно бляскави, показваха значението, което отдаваше точно на това място от урока). Като не се отпускаш никога, ще можеш да правиш каквото си искаш.

След това се закашля. Доня Пака се появи, мърморейки, че кашлицата е последица от дългото говорене, което лекарят не разрешаваше.

— На вас не ви е нужно да се борите с болестта, а с говоренето. Хайде, изпийте сиропа и млъкнете.

И за да смекчи впечатлението от нелюбезната си нетактичност, тя удостои натрапницата с пресилена усмивка. Коя от двете щеше да даде на болния сиропа? Пожела да го стори икономката, но Фортуната се оказа по-сръчна. За да си отмъсти, другата направи неприятна авторитетна забележка на вмешателката:

— Това е то, дайте му хлор вместо сироп и ще я свършим една…

— Но не е ли това лекарството?

— Това е, да… Но вие можехте да сбъркате. Аз затова съм тук.

— Да ми даде каквото иска — измърмори Фейхо със смешно стеснение. — Вас какво ви интересува, госпожо доня Франсиска…?

— Това, че…

— Добре, дори и да ме отрови. По-добре.

Завръщайки се отново в къщи и вече сама, Фортуната не можеше да отхвърли лошите мисли, които гъмжаха в главата й: „Да се върна при мъжа си? Да бъда отново госпожа Рубин?“ Ако преди един месец й бяха казали подобно нещо, тя щеше да се смее с глас. Приемаше тази мисъл с неприятна болезненост, но след като чу думите на добрия си приятел, тя не й изглеждаше толкова абсурдна. Беше ли възможно да стане това?

Нещо дълбоко в душата й нашепваше „да“, но въпреки това отвращението, което Рубин й вдъхваше, не погасна. Дон Еваристо щеше да умре скоро, в това нямаше съмнение: достатъчно беше да го видиш. Какво щеше да стане с нея без ръководството и съветите на този прекрасен човек, който знаеше всичко! Познаваше на пръсти цялата световна наука, човешката природа, както и живота. И ако за други това представляваше трудност, то за него беше като катехизис, който се знае наизуст. Какъв човек!

Както при измененията, които настъпват от стареенето на картините, някои фигури се изтриват и се появяват очертанията на други в началото нещо неясно или някакво чувство за нови форми, след това контури, после цветни петна и накрая пълния образ, така и в главата на Фортуната започнаха да се очертават от онази нощ като видения, изплували от мъглите на съня, образите на Макси, на доня Лупе на Николас Рубин, та дори и на Папитос. Те се появиха най-напред като призраци, след това като реални същества: с тяло, живи и с глас. На разсъмване, неспокойна и изтощена от безсънието, тя ги чуваше да говорят и различаваше най-незначителните жестове, които оформяха личността на всеки един.

Хубавата жена стана твърде късно и получи известие от своя приятел, с което той я уведомяваше, че се чувствува по-добре и ако времето позволява, ще дойде. Тя го очакваше, като в същото време не преставаше да мисли. Признателността, която изпитваше към Фейхо, беше по-голяма отпреди и тя би желала да продължи с него този живот, който, макар и малко скучен, беше толкова спокоен, че тя не можеше да се стреми към по-добър. „Ако това продължи дълго, дали ще започна да се уморявам и да се отегчавам от този покой? Сигурно.“ Апетитът на сърцето, онази присъща за нея необходимост да обича силно, я безпокоеше от време на време, навявайки й тъжната илюзия, че е затворничка, оставена на хляб и вода. Може би с всеки изминат ден отстъпваше по малко, но отстъпваше. Може би с удоволствие виждаше в далечината на въображението си нещо ново и непознато, което интересуваше силно нейната душа и щеше да събуди наклонностите й, които вече се раздвижваха след това дълго бездействие.