Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Фортуната го гледаше с изненада, примесена със страх, с лакти на масата, с изправен бюст, в грациозна и изящна поза, като поднасяше бавно от чинията към устата веднъж стафидка, веднъж бадемче. Фейхо хвана брадичката й между пръстите си и й каза с нежност:

— Нали имам право, момиче? Нали имам?… Ох, какво ще стане с теб, момиче, когато умра?… Ами ако продължа да живея и отпадна още повече?… Трябва всичко да предвидим, приятелко, такава грижа ме е налегнала. Колко си закръгленка и каква си хубавелка… а аз… аз… съм свършил, напълно свършил. Аз съм часовник, които изпя и последната си песен и който, дори и още малко да повърви, вече няма да показва часа.

— Не — промълви тя, търкайки главата си о гърдите му, — не… Още…

— Ох, каква измама! Аз свърших. Стомахът ми търси покой. Има нещо у мен, което вече си подаде оставката, ама окончателно; изпял съм си песента, всичко премина в историята. Необходимо е да предотвратим… да се погрижа за теб, да те предпазя от глупостта.

Фортуната се смееше и за да намали тъгата му, която неговите чудновати мисли и опасения му причиняваха, тя щедро го награди тази нощ, на раздяла, с нежността и вниманието на най-привързаната дъщеря към най-добрия от бащите.

На другия ден, влизайки, Фейхо й каза:

— Днес за първи път трябваше да взема файтон от площад „Майор“ дотук. Досега краката се държаха, тези крака, които правеха преходи от шест левги за една нощ… Файтонът е пред вратата. Ела с мен и ще отидем към южните покрайнини на града.

Фортуната мислеше само как да му достави удоволствие и отстъпи с известна боязън, тъй като винаги, когато се разхождаха заедно, дори това да беше и в най-отдалечени места, тя се страхуваше да не срещне Максимилиано и доня Лупе на някой ъгъл. Тази мисъл я караше да трепери.

Поразходиха се мъничко без никаква неприятна среща. Два дни по-късно дон Еваристо не отиде да я види. Вместо него дойде слугата му с кратка бележка, с която я викаше. Господинът беше прекарал много тежка нощ и лекарят му бе заповядал да не става от леглото. Фортуната изтича там много разтревожена, видя го да седи в леглото, излъчващ спокойствие и радост.

— Няма нищо особено — каза й той, като я накара да седне до него. — Лекарят ми забранява да излизам. Но не съм зле, малко по-добре съм от миналите дни. Само че нямам навика да лежа… Откакто прекарах жълтата треска в Куба преди четиридесет години, не знаех какво е това легло в четири часа следобед. Какво желание имах да те видя. През нощта ти ми се яви като скръб… Помислих, че ще умра, без да мога да ти осигуря един напълно уреден живот. Понеже може да умра, ще ти кажа какво мисля от няколко дена. Ще видиш какъв план имам. В началото може да те натъжи малко, но няма друго средство, няма друго средство…

Наведе се към страната, където беше момичето, за да сложи устата си колкото се може по-близо до нейното ухо, и й каза следните думи:

— След много мислене реших, че е необходимо да се свържеш отново със съпруга си.

Въпреки очакванията на симпатичния старец Фортуната не се разсърди и не прояви изненада. Разбира се, личицето й беше леко опечалено и като повиши глас, каза:

— Но това възможно ли е?

— Няма нужда да повишаваш глас. Днес чувам много по-добре. През лявото ухо вече влиза всичко и не излиза от другото… Казваш дали е възможно? Това е целта, да го направим възможно. Опитах вече терена. Тази сутрин тук беше Хуан Пабло, да ме види, и аз му хвърлих една въдица. Трябва да знаеш, че онази вечер ме срещна доня Лупе на улицата и аз и на нея загатнах.

— Те знаят ли? — попита съпругата на Рубин с пресъхнали устни.

— Това?… Мисля, че не. Може би се съмняват, но нищо конкретно не знаят.

— Ах, не можеше ли да ми кажеш нещо — заяви момичето, облизвайки устните си, които още повече пресъхнаха — по-отвратително, по-…

— Разбирам…

— А ако ти не умреш? — попита развълнувано Фортуната, е нотка на протест в гласа, изправяйки се.

Фейхо беше затворил очи и се усмихваше в мрака на своите мисли. Девойката млъкна, гледайки го. С усмивка, напомняща на усмивката, която остава на някои лица и след смъртта, дон Еваристо сякаш отговаряше по-добре, отколкото с думи.

— И на Николас ли загатна? — попита тя след малко, като искаше да пооживи този толкова мрачен разговор.

— Не, защото не съм го виждал. Той е най-твърдоглавият от тримата. Вярвай ми, ако спечелим доня Лупе, всички останали ще склонят глава, включително и мъжът ти. Доня Лупе командува там, и толкова по-зле за тях, ако не ги командуваше.