Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

И двамата се стараеха в разговорите да избягват някои имена, но една вечер заговориха, не знам защо, за Хуанито Санта Крус.

— Говори се — каза Фортуната, — че се е отегчил пак от глупавата си жена. Сега пък тя добре ще му го върне.

— Не вярвам.

— Аз пък да… — потвърди проститутката с убедителен тон. — О, няма омъжена жена, която да не прегрешава… Добре умеят да се прикриват тези богати госпожи.

— Не ми харесва, дете, че говориш така, още повече за тази жена. Давам си сметка, че не я обичаш, но, забележи, тя не е виновна за глупавите постъпки на мъжа си спрямо теб.

Фейхо познаваше някои членове от семейството на Санта Крус. Хасинта и Хуан не бе срещал никога, но беше разговарял с дон Балдомеро и малко с Барбарита. Общуваше с дебелия Арнайс и с други хора, твърде приближени на семейството, като маркиз де Каса-Муньос и Вилялонга; а и самият Пласидо Еступиня не му беше непознат.

— Необходимо е да привикнеш — продължи той с известна строгост — да не правиш необмислени преценки, като се стараеш винаги, когато можеш, да не нараняваш или оскърбяваш това уважавано семейство. Разсейвай се и си мисли, че този човек е отишъл в задморски страни или че е умрял.

— Ще ти кажа нещо, което ще те изуми — уведоми го Фортуната със сериозно изражение на лицето, което придобиваше винаги, когато правеше изявление с прекалена и невероятна прямота. — Впрочем в деня, в който за първи път видях Хасинта, тя ми хареса… без това да ми попречи да я ненавиждам. Една нощ си легнах с толкова почерняло от ревност сърце, че бях способна да… да я убия… знаеш ли?

— Ха, не говори такива глупости. Не ми е приятно да си такава… Това, че искаш да убиеш съперницата си, говори за лош вкус.

— Но аз още не съм свършила… Остави ме да ти кажа най-важното. Мразя я и ми доставя наслада да я гледам, искам да кажа, че би ми харесвало да приличам на нея и да се промени цялата ми природа, за да стана такава, каквато е тя.

— Това вече не го разбирам — каза Фейхо, потъвайки в море от размишления. — Капризи на сърцето.

И като стана, опирайки ръце на креслото, забеляза, че тялото му тежеше все повече, много повече отпреди.

Наблюденията му върху физическата отпадналост не спряха дотук. Една сутрин, като ставаше, усети, че главата му се върти. Никога не бе чувствувал подобно нещо. На улицата забеляза, че трябва да полага усилия, за да върви съвсем направо. Минавайки покрай проядената врата на Латинския манастир, той се видя в нея като в огледало. Видя се много ясно — почтена диря, запазена само от снизхождението на времето. „Всичко остарява — помисли той, — и щом камъните се износват, как няма да се износи и човешкото тяло.“

Признаците на отпадналост се увеличаваха с потресаваща бързина. Два дни след това Фейхо разбра, че не чува добре. Звукът му бягаше, сякаш целият свят със суматохата си и с думите на хората беше отишъл някъде по-далеч. Фортуната трябваше да вика, за да я чуе. Това положение беше не само мъчително, а и смешно. Наистина още съществуваше навикът, но се уморяваше много повече отпреди и когато се изкачваше по стълби, въздухът не му достигаше. Оглеждаше се в огледалото сутрин и в него безмилостно виждаше как цветущите му някога бузи сега са пожълтели: челото му се сбръчкваше, а очите му бяха зачервени и сълзливи. Като обуваше ботушите си, десният крак го болеше, като че ли му вкарваха гореща игла в колянната капачка, а винаги, когато се навеждаше, някакъв мускул в гърба, чието име не знаеше, му причиняваше разкъсваща болка, която би била непоносима, ако не преминаваше бързо… „Какво голямо падение, приятелю — си казваше той, — какво падение! Започнало е. Вече се вижда. Безумието ме е обхванало с твърдите си ръце и с много други старчески неща. Но, честно казано, тая немощ не я очаквах още…“

Обхвана го голяма тъга, която в началото смяташе да не споделя със своята любима, но един следобед, когато седяха до балкона, се почувствува тъй сломен, че не можа да прикрие мъката си:

— Лудетино, забеляза ли, че аз… знаеш… видя ли, че със здравето не съм добре. И, между другото, колко години ми даваш?

— Шестдесет — каза тя сериозно, съзнавайки, че е малко неискрена.

— Преди два дни започнах шестдесет и девет. С една дума, седемдесет. Знаеш ли, че от петнадесет дни насам ми се струва, че съм остарял изведнъж с двадесет години? Запазил си бях външността и пламъка на петдесетгодишен мъж, когато изведнъж природата ми каза: „Да си отивам… не мога повече…“